Читать «Сенчести души» онлайн - страница 231

Момичето беше Елена.

Молятенемупозволявайдаседобередоменмолятенемупозволявайдаседобередомен…

Да не позволя на какво да се добере до теб? — попита Елена, но беше все едно да гледа герой от филм или роман, докато влиза в самотна къща сред грохота на вилнееща буря, а музиката ставаше все по-зловеща. Елена, която вървеше, скована от страх, не можеше да чуе Елена, която задаваше практични въпроси.

Не мисля, че искам да разбера как ще свърши всичко това, реши тя. Върна звездната сфера обратно в краката на Мередит.

— Имаме ли три торби?

— Да, господарке, да, господарке; три пълни торби.

О! Нещата май не вървяха на добре. Елена отвори отново уста, когато Деймън тихо добави:

— И още една празна торба.

— Наистина ли имаме? Тогава нека се опитаме да разделим тези сфери. Всички забранени — в една торба. Странните неща, като поезията, която харесва Бони — в друга торба. Всички новини от Стефан — или от нас — в трета. Хубавите неща, като летните дни — в четвърта — предложи Елена.

— Мисля, че си прекалено оптимистична — намеси се Сейдж. — Да очакваш толкова скоро да намерим кълбо, свързано със Стефан…

— Млъкнете всички! — извика Бони ядосано. — Та нали тъкмо Шиничи и Деймън са причината Стефан да се озове в тази ситуация.

Сейдж се вцепени, сякаш го беше поразил гръм от ясно небе, сетне се ухили.

— Все едно дърпаме дявола за опашката — промърмори. Елена му се усмихна и стисна ръката му, преди да вземе друга сфера.

— Тази ми прилича на позволена. Не я разбирам. Сигурно я е взел някой роб, защото виждам и двамата. — Елена усети как лицевите й мускули се сковаха от омраза — дори и да беше нещо като сън — при вида на Шиничи, китсунето, което беше причинило толкова много злини. Косата му беше черна, с изключение на неравните червени краища, които приличаха на потопени в гореща червена лава.

И разбира се, Мисао. Сестрата на Шиничи — предполагаемата. Тази звездна сфера сигурно е била направена от роб, защото Елена виждаше близнаците и един мъж, приличащ на адвокат.

Мисао, помисли си Елена. Фина, почтителна, престорено скромна… демонична. Косата й беше също като на Шиничи, но вързана на конска опашка. Демоничното в нея се виждаше, когато вдигнеше очи. Те бяха искрящи, златисти, смеещи се очи, също като тези на брат й; очи, в които никога не се четеше съжаление — с изключение на случаите, когато отмъщението не беше достатъчно. Те не се чувстваха отговорни за нищо. За тях болката и страданието бяха забавни.

И тогава се случи нещо странно. Всички три фигури в стаята внезапно се извъртяха и погледнаха право в нея. Право в този, който бе направил сферата, поправи се Елена, но все пак беше смущаващо.

Обаче стана още по-смущаващо, когато тръгнаха към нея. Коя съм аз? — запита се Елена, почти полудяла от тревога. После опита нещо, което никога дотогава не бе правила, нито бе виждала или чувала да се прави. Внимателно разпростря Силата си вътре в света, заключен в кълбото. Тя беше нещо като адвокатска секретарка. Тя/той водеше бележки, когато се сключваха важни сделки.