Читать «Сенчести души» онлайн - страница 230

Сейдж не се поколеба нито за миг. С Талон, вкопчен в лявата му китка, в каретата оставаше достатъчно място за последния скок на Деймън — който не закъсня. Огромният клюн на Блудуед, пропукан и начупен, с капеща от него черна течност, удари подножието на мраморната стълба, където Деймън стоеше допреди малко.

— Посоки! — изкрещя Сейдж, но само след като конете препуснаха в галоп — нанякъде, където и да е, само да е по-далеч.

— О, моля те, не й позволявай да нарани конете! — ахна Бони.

— О, моля те, не й позволявай да пробие този покрив, все едно е от картон! — присъедини се Мередит, която запазваше сарказма си дори и когато животът й бе застрашен.

— Сега накъде, s’il vous plaît37? — изрева Сейдж.

— Към затвора, разбира се — задъхано отвърна Елена. Имаше чувството, сякаш цяла вечност не си бе поемала достатъчно въздух.

— Затворът? — Деймън изглеждаше разсеян. — Да! Затворът! Сейдж, какво е това? — попита в следващия миг, когато извади нещо, приличащо на калъфка за възглавница, пълна с билярдни топки.

— Плячка. Голяма печалба. Трофеи. Аванта! — Докато конете се завъртяха в новата посока, тонът на Сейдж ставаше все по-весел. — Огледай краката си!

— Още калъфки…?

— Не бях подготвен за големия улов тази нощ. Но въпреки това нещата се уредиха!

Елена вече опипваше една от калъфките. Тя, разбира се, беше пълна с прозрачни, блестящи хоши но тама. Звездни сфери. Спомени. Без…

Безполезни?

— Безценни… въпреки че, разбира се, ние не знаем какво представляват. — Гласът на Сейдж леко се промени. Елена си спомни предупреждението за „забранените сфери“. Какво, в името на жълтото слънце, биха могли да забраняват те тук?

Бони първо взе едно кълбо и го притисна към слепоочието си. Направи го бързо, със стрелкащо се движение като птичка, така че Елена не успя да я спре.

— Какво е това? — ахна Елена, опитвайки се да издърпа кълбото от ръката й.

— Това е… поезия. Поезия, която не разбирам — отвърна Бони троснато.

Мередит също бе взела едно искрящо кълбо. Елена се протегна към нея, но отново закъсня.

Мередит за миг остана като в транс, сетне се намръщи и остави сферата.

— Какво? — настоя Елена.

Приятелката й поклати глава. Лицето й бе добило изражение на деликатна погнуса.

— Какво? — почти изкрещя Елена. Мередит остави звездната сфера в краката й и Елена я взе. Притисна я към слепоочието си и тутакси се оказа облечена в черна кожа от главата до петите. Пред нея се извисяваха двама груби, набити мъже, но без много мускули по тях. Можеше добре да вижда цялото им телосложение, защото бяха чисто голи, с изключение на дрипите, които носеха подобни скитници. Но не бяха скитници — изглеждаха добре охранени и тлъсти.

— Ние прегрешихме — заговори единият с престорено раболепен тон. — Прости ни, о, господарю!

Елена вдигна ръка, за да свали сферата от слепоочието си (те се прилепваха с лекота, ако малко ги натиснеш) и каза:

— Защо не използват пространството за нещо друго?

Нещо друго изведнъж се появи около нея. Момиче, облечено бедно, но не в дрехи от зебло. Изглеждаше ужасено. Елена се запита дали някой не я контролираше.