Читать «Сенчести души» онлайн - страница 233

— Ах, гривната ми! Не, ето я — извика Бони и сграбчи нещо, което блестеше сред детелините. Хвърли предпазлив поглед към пурпурната светлина. — Сега какво ще правим?

— Ще тичаме! — разнесе се гласът на Деймън. Появи се иззад рухналата карета, където всички бяха изпопадали на куп. По устата му, както и върху доскоро безупречно бялата връзка, имаше кръв. Това напомни на Елена за онези хора, които пиеха кравешка кръв като мляко, за да се хранят. Но Деймън пиеше човешка кръв. Той никога не би паднал толкова низко, че да пие конска кръв…

Конете все още са тук, както и Блудуед, прозвуча груб глас в главата й. Щеше да си поиграе с тях; щяха да страдат. Така беше по-бързо. Беше… прищявка.

Елена се протегна към ръцете му.

— Деймън! Съжалявам!

— МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК! — изрева Сейдж.

— Трябва да стигнем до Стефан — заяви Елена и сграбчи Бони с другата си ръка. — Моля те, помогни ми да го намерим. Не виждам добре пръстена. — Беше сигурна, че Мередит ще успее сама да стигне до Ши но Ши.

И тогава настана кошмар. Бони мяташе диво ръце и цялата се тресеше. Като капак ужасът отново ги връхлетя отгоре, за да се стовари почти пред тях. Сред облак прах се разхвърчаха дървени отломки и строшени каменни плочи от пътя. Елена не бе запозната с природата на всички кукумявки, но Блудуед се спусна рязко надолу към плячката си, сетне разтвори криле и ги отпусна в последния момент. Тишината бе едно от най-зловещите неща, характерни за гигантската кукумявка. Не се чуваше плясък на криле, за да ги предупреди за местонахождението й. Нещо в перата й заглушаваше звука, така че те нямаха представа кога ще ги връхлети за пореден път.

Накрая всички трябваше да пълзят колкото се може по-бързо през най-различни боклуци, като държаха парчета дърво, стъкло и всякакви остри предмети над главите си, докато Блудуед ги атакуваше.

И през цялото време Елена се опитваше да използва Силата си. Не беше същата Сила, с която бе свикнала досега, но усещаше името й да се оформя върху устните й. Това, което не можеше да усети, не можеше да намери, беше връзката между думите и Силата.

Аз съм една безполезна героиня, помисли си девойката. Наистина съм жалка. Трябваше да дадат тези Сили на някой друг, който вече знае как да ги контролира. О, не, трябваше да ги дадат на някой заедно с указанията как да ги използва. Или — не…

— Елена! — Право към нея летеше някакъв боклук, но тя някак си съумя да отскочи наляво и да го избегне. В следващия миг беше на земята и гледаше към Деймън, който я закриляше с тялото си.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Хайде!

— Съжалявам — отрони девойката и вдигна дясната си ръка с пръстена, за да го вземе той.

После се сви, едва сдържайки напиращите в очите й сълзи. Точно над главата си чу крилете на Блудуед.

40

Мат и госпожа Флауърс бяха в бункера — допълнителната постройка на гърба на къщата, изградена от чичото на госпожа Флауърс, където той се е занимавал с дърводелство и другите си хобита. Помещението беше още по-запуснато от останалата къща, тъй като госпожа Флауърс го използваше за склад на разни вещи, които не знаеше къде другаде да сложи — като сгъваемото легло на братовчеда Джо и стария изтърбушен диван, който вече не пасваше на сегашните мебели.