Читать «Сенчести души» онлайн - страница 229

— Елена!

Елена излезе от — ами, предполагаше, че беше нещо като замайване, макар че беше по-истинско от много други неща, които бе преживяла напоследък.

— Елена! — Деймън отчаяно се опитваше да овладее вълнението си. — Покажи ми ключа!

Бавно, величествено Елена вдигна ръка.

Раменете на Деймън се напрегнаха за миг, но бързо се отпуснаха.

— Това е пръстен — унило рече. Бавният й, величествен жест явно не го бе впечатлил.

— Отначало и аз така си помислих. Но това е ключ. Не те питам, нито се опитвам да те убедя, а ти го съобщавам. Това е ключът. Светлината му сочи към Стефан.

— Каква светлина?

— Ще ти покажа по-късно. Бони! Мередит! Тръгваме.

— НЯМА ДА ТРЪГНЕТЕ БЕЗ МОЕ ПОЗВОЛЕНИЕ!

— Внимавай! — изкрещя Бони.

Кукумявката отново връхлетя. И отново в последната секунда Деймън сграбчи трите момичета и отскочи. Клюнът на огромната птица не удари тревата, нито счупените стъкла, а мраморните стъпала. Те се пропукаха. Последва вик на болка, сетне още един, докато Деймън — пъргав като танцьор — замахна към здравото око на кукумявката. Стъкленото острие се заби точно над него. Окото се наля с кръв.

Елена повече не можеше да издържа. Откакто започнаха това пътуване с Деймън и Мат, тя беше като стъкленица, пълна с гняв. Капка по капка, с всяко ново избухване този гняв все повече се насъбираше. Сега заплашваше да прелее.

Но тогава… какво щеше да се случи?

Не искаше да знае. Страхуваше се, че няма да го преживее.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че точно в този момент не можеше да гледа още болка, кръв и страдания. Деймън искрено се наслаждаваше на схватката. Добре. Нека продължи. Тя щеше да отиде при Стефан дори ако се наложи да извърви целия път пеша.

Мередит и Бони бяха притихнали. Познаваха настроението на Елена. Тя беше твърдо решена да действа, а нито една от двете не искаше да остане тук.

Точно в този момент се разнесе трополене, каретата приближи и спря в подножието на мраморните стълби.

Сейдж, който очевидно познаваше донякъде човешката природа, демонската природа, природата на вампирите и на всякакъв вид зверове, изскочи от каретата с два извадени меча. След това подсвирна. В този миг една малка сянка се спусна от небето към него.

Накрая, бавно протягайки всеки крак като тигър, излезе Сейбър, който оголи уста, разкривайки два реда забележителни зъби.

Елена се хвърли към каретата. Погледът й срещна този на Сейдж. Помогни ми, помоли отчаяно. А очите му й отговориха също толкова недвусмислено: Не се страхувай.

Елена протегна слепешком двете си ръце зад гърба. Една малка ръка с фини кости, леко трепереща, се плъзна в едната й ръка. Една слаба, хладна ръка, твърда като на момче, но с издължени пръсти, сграбчи другата.

Тук нямаше на кого да се довери. Нямаше на кого да каже сбогом или да остави прощално съобщение. Елена се качи в каретата. Настани се на задната седалка, в най-отдалечения ъгъл, за да направи място на идващите хора и животни.

И те наистина нахълтаха, нахлуха като лавина. Елена издърпа Бони със себе си, а Мередит ги последва. Сейбър, само с три леки подскока, се озова на обичайното си място.