Читать «Сенчести души» онлайн - страница 228

— Аз… ли съм направил това? Но… аз мислех…

— Блудуед го направи — прекъсна го Елена остро и вдигна глава към кръжащия силует високо в тъмночервеното небе. — Тя едва ме докосна. Но ноктите й са като ножове, като стомана. Трябва да вървим, сега!

Деймън сложи двете си ръце върху раменете й.

— И да се върнем, когато всичко се успокои.

— И никога да не се връщаме! О, Господи, тя идва!

С периферното си зрение Елена видя нещо, което за миг стана голямо колкото бейзболна топка, в следващата секунда достигна размерите на волейболна и след това доби човешки размери. Всички се разпръснаха, подскачаха, търкаляха се, опитвайки се да се махнат по-далеч, с изключение на Деймън, който стискаше Елена и крещеше:

— Това е моята робиня! Ако имаш някакъв спор с нея, първо трябва да се обърнеш към мен!

— А пък аз съм Блудуед, създадена от боговете, осъдена всяка нощ да се превръщам в убийца. Първо ще убия теб, а след това ще изям нея — крадлата! — извика Блудуед с новия си хриплив глас. — Ще я погълна само на две хапки.

Деймън, трябва да ти кажа нещо!

— Аз ще се бия с теб, но моята робиня няма нищо общо с това!

— Първа хапка, ето ме, идвам!

Деймън, трябва да вървим!

Вик на животинска болка и бяс.

Деймън стоеше леко приведен с голямо парче стъкло в ръка, което държеше като меч. Големи капки кръв капеха от мястото, където той — о, Боже! — възкликна мислено Елена — той го бе забол в едно от очите на Блудуед!

— ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕТЕ! ВСИЧКИ!

Блудуед се стрелна към случайно избран вампир, застанал точно под нея, и Елена изкрещя едновременно с вампира. Черният клюн го улови за единия крак и го повдигна.

Но Деймън се затича напред, скочи и размаха стъклото. С яростен крясък Блудуед отново се издигна в небето.

Сега всички разбраха опасността. Двама други вампири се спуснаха, за да вземат своя събрат от Деймън, а Елена беше благодарна, че тя и приятелите й не са отговорни за друг живот. И без това й се бе насъбрало твърде много.

Деймън, аз тръгвам сега. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Ключът е в мен.

Без излишен драматизъм Елена изпрати думите на честота, на която двамата бяха почти сами. Нямаше сили за още трагедии. Не искаше нищо друго, освен да стигне до Стефан.

Знаеше, че този път Деймън я чу.

Отначало тя си помисли, че Деймън умира. Онази Блудуед по някакъв начин се бе върнала и бе пронизала тялото му с копие от светлина. Сетне осъзна, че това, което изпитва, е възторг. Две малки детски ръце се протегнаха през светлината и се вкопчиха в нея, позволявайки й да освободи слабото, дрипаво, но смеещо се дете.

Няма никакви вериги, помисли си замаяно тя. Детето дори не носеше робски гривни.

— Моят брат! — каза й то. — Моят малък брат ще живее!

— Е, това е чудесно — промълви Елена с треперещ глас.

— Той ще живее! — Веждите му се смръщиха в тънка линия. — Ако побързаш! И се погрижи добре за него! И…

Елена притисна нежно два пръста до устните му.

— Не бива да се тревожиш за тези неща. Трябва само да си щастлив.

Малкото момче се засмя.

— Ще бъда!_ Щастлив съм_!