Читать «Сенчести души» онлайн - страница 221
Л. Дж. Смит
И тогава светът замръзна.
Всичко около нея беше музика и движение. Тя оставаше неподвижна точка във въртящата се вселена. Но трябваше да се раздвижи, и то бързо. Дръпна силно въжетата, които разкъсаха плътта й.
— Мередит! Развържи ме! Разрежи бързо тези въжета!
Мередит незабавно се подчини.
Когато се извърна, Елена знаеше какво ще види. Лицето — изуменото лице на Деймън, наполовина негодуващо, наполовина смирено. В този миг това бе добре дошло за нея.
Но тогава бяха погълнати от вълна от протести. Добронамерени почитатели, скептици, вампири, които молеха за „малка глътка“, зяпачи, които искаха да се уверят, че гърбът наистина е топъл и гладък, без никакви белези. Елена усети как по тялото й плъзнаха безброй ръце.
— Махнете се от нея, дяволите да ви вземат! — разнесе се примитивният, дивашки рев на самец, защитаващ самката си. Всички се отдръпнаха от Елена, но само за да се скупчат… много бавно и боязливо… около Деймън.
Добре, помисли си Елена. Сама ще се справя. Мога и сама. Заради Стефан ще се справя.
Проправи си път през тълпата, обсипана от набързо откъснатите цветя от почитателите си, усещайки допира на още повече ръце.
—
Най-накрая Бони и Мередит й помогнаха да се измъкне. Без тях Елена никога нямаше да успее.
В следващия миг тичаше, летеше към къщата, без дори да си направи труда да използва вратата близо до мястото, където Сейбър бе излаял. Знаеше какво има там.
На втория етаж се спря и се огледа смутено, преди да види тънката червена линия на нищото. Нейната кръв! Гледай ти за колко неща е полезна! Точно в този момент тя очертаваше първото стъклено стъпало, в което се бе спънала преди.
Тогава, сгушена в силните ръце на Деймън, тя не можеше да си представи, че някога ще изкачи тези стълби. Сега насочи цялата си Сила към очите си — и стъпалата пред нея се показаха. Но все още си оставаха ужасяващи. От двете им страни нямаше парапети, а тя бе замаяна от преживяното вълнение, страх и загуба на кръв.
Но си заповяда да продължи нагоре, нагоре и нагоре.
Чу вика, сякаш в момента Стефан бе до нея.
Нагоре, нагоре, нагоре…
Краката я боляха.
Продължавай да вървиш. Без извинения. Ако не можеш да вървиш, продължавай, дори и да куцаш. Ако не можеш да куцаш, пълзи.
Тя наистина пълзеше, когато стигна до върха, до ръба на гнездото на кукумявката Блудуед.
Посрещна я приятна, макар и безцветна девица. Най-после Елена осъзна какво не бе наред във външността на Блудуед. Не притежаваше жизненост. Всъщност беше едно растение.
— Ще те убия, знаеш го.
Не, беше растение без сърце.
Елена се озърна. От мястото си можеше да вижда навън, макар че пред нея се извисяваше купол от лавици, безброй лавици с кълба, така че всичко изглеждаше странно изкривено.
Тук нямаше пълзящи растения, нито редици със странни, екзотични, тропически цветя. Но тя вече бе в средата на стаята, в гнездото на Блудуед. Самата Блудуед не беше близо до него; намираше се върху механизма, който й позволяваше да достига до различните звездни сфери.
