Читать «Сенчести души» онлайн - страница 222

Ключът трябваше да е заровен в това гнездо.

— Не искам да крада от теб — задъхано промълви Елена. Докато изричаше думите, пъхна двете си ръце в гнездото. — Онези китсунета изиграха номер и на двете ни. Те откраднаха ключа от мен и го скриха в гнездото ти. Аз просто взимам това, което е мое.

— Ха! Ти — човешка робиня! Варварка! Ти се осмеляваш да скверниш личната ми библиотека! Отвън разкопават красивата ми бална зала, безценните ми цветя. Ти си мислиш, че и този път ще ти се размине, но грешиш! Този път ще УМРЕШ!

Това бе съвсем различен глас от онази безизразна, носова интонация, с която я бе посрещнала преди и в която все пак се долавяха девически нотки. Това беше силен, твърд глас…

… глас, който си пасваше с размера на гнездото.

Елена се огледа. Не можеше да проумее нищо от това, което виждаше. Дали онова там беше огромно кожено палто с много екзотична шарка? Или гърбът на препарирано животно?

Създанието в библиотеката се извърна към нея. Или по-скоро главата му се извъртя, докато гърбът му оставаше напълно неподвижен. То завъртя главата си настрани и Елена бе сигурна, че това, което вижда, е лицето. Главата беше по-противна и неописуема, отколкото девойката можеше да си представи. Имаше една вежда, която се спускаше от единия край на челото надолу към носа (или където би трябвало да бъде носът), а след това отново се стрелваше нагоре. Цялата физиономия приличаше на гигантска оформена V-образна вежда, под която се виждаха две огромни жълти очи, които често примигваха. Вместо човешки нос се виждаше голям, хищнически извит черен клюн. Останалата част от лицето бе покрита с пера, най-вече бели, които по краищата, където явно се намираше вратът, се преливаха в сиво. Той също беше в сиво и бяло, а от върха на главата стърчаха две образувания, подобни на остри рога — също като рога на демон, каза си Елена.

Тогава, докато главата все още беше с лице към нея, и тялото се извърна към Елена.

Беше тяло на едра и яка жена, покрито с бели и сивкави пера. Изпод най-долните се подаваха нокти.

— Здравей — проговори съществото със стържещ глас, като клюнът му се отваряше и затваряше. — Аз съм Блудуед и никога не съм позволявала на никого да докосва нищо в библиотеката ми. Аз съм твоята смърт.

Думите: „Не може ли първо да поговорим?“ напираха на устните на Елена. Нямаше намерение да става героиня. Определено не искаше да си мери силите с Блудуед, докато търси ключа, който трябваше да е някъде тук.

Елена се опитваше да измисли някакво обяснение, докато трескаво претърсваше гнездото, когато Блудуед разпери криле, които изпълниха стаята, и се спусна към нея.

И тогава като блеснала светкавица нещо разцепи пространството помежду им, издавайки дрезгав вик.

Беше Талон. Сейдж сигурно бе дал своите заповеди на сокола, когато бе пуснал птицата.

Кукумявката сякаш се смали малко — за да напада по-добре, реши Елена.

— Моля те, позволи ми да ти обясня. Още не съм го намерила, но в твоето гнездо има нещо, което не ти принадлежи. То е мое — и на Стефан. А китсунетата са го скрили тук в нощта, когато си ги заварила да бягат. Спомняш ли си?