Читать «Сенчести души» онлайн - страница 213

Мърморенето на тълпата продължи още малко, но после хората започнаха да се разпръсват по един, по двама или трима, като продължаваха да обсъждат откъде е най-добре да започнат търсенето.

Деймън, те ще съсипят земите на имението на Блудуед, безмълвно протестира Елена.

Добре. Като компенсация ще предложим скъпоценностите, които вие, трите момичета, носите по себе си, а също и златото по мен. Но хиляда могат да постигнат това, което четирима не биха могли.

Елена въздъхна. Все още ми се иска да можем да поговорим с Блудуед. Не само за да я чуя как говори, но и за да й задам няколко въпроса. Искам да разбера защо едно толкова красиво цвете като нея защитава Шиничи и Мисао?

Телепатичният отговор на Деймън бе кратък: тогава да се опитаме да претърсим стаите на горния етаж. Впрочем тя точно натам се насочи.

Намериха стъпала от кристал — беше много трудно да ги открият, защото всички стени бяха прозрачни и изкачването по стъпалата вдъхваше страх. На втория етаж потърсиха следващата стълба. Накрая Елена я намери, но чак след като се препъна в първото стъпало.

— Ох — изохка тя и огледа стъпалото, което се виждаше само като червена линия от предния ръб до ударения й прасец. — Е, то може и да е невидимо, но ние не сме.

— Не е съвсем невидимо. — Тя се досети, че Деймън насочва Силата към очите си. Тя последва примера му — но през тези дни се чудеше кой от тях имаше повече от нейната кръв в себе си — той или тя?

— Не се напрягай. Аз виждам стъпалата — рече той. — Просто си затвори очите.

— Очите ми… — Но преди да попита защо, вече знаеше отговора. И преди Елена да изпищи, той я вдигна на ръце. Топлото му солидно тяло беше единственото здраво нещо наоколо. Деймън пое нагоре по стъпалата, като я държеше здраво в прегръдките си, и то така, че роклята й да остане настрани от стичащите се в пространството капки кръв.

За Елена, която се плашеше от височините, това беше страховито, дори ужасяващо изкачване, макар да знаеше, че Деймън е във върхова форма и няма да я изпусне, и въпреки че беше уверена, че той вижда накъде върви. Все пак, ако зависеше единствено от нея и волята й, тя никога не би могла да стигне по-далеч от първата стълба. Не смееше да помръдне, за да не би да стане причина Деймън да изгуби равновесие. Трябваше да се опита да сподави напиращите ридания и да издържи.

Когато по-късно стигнаха до върха, Елена се запита кой ще я свали долу или ще бъде принудена да остане там до края на живота си.

Натъкнаха се на Блудуед — най-чаровното нечовешко създание, което Елена бе виждала. Чаровно… но странно. Дали косата й отзад и отстрани не приличаше на сноп иглики? А лицето й наистина ли беше във формата на разцъфнал ябълков цвят?

— Намирате се в личната ми библиотека — заяви тя.

Все едно се пропука огледало и Елена се освободи от магията на Блудуед.

Боговете я бяха направили от цветя… но цветята не говореха. Гласът на Блудуед беше равен и бездушен. Напълно разруши образа на момичето, сътворено от цветя.

— Съжаляваме — заговори Деймън спокойно. — Но бихме желали да ти зададем някои въпроси.