Читать «Сенчести души» онлайн - страница 211

Нужен му беше миг, за да прецени ситуацията, но сетне разбра. Върна се при нея, улови я за ръката и изрече с ясен, звънлив глас:

— Това момиче е моята… лична асистентка. Не желая тя да танцува с никой друг, освен с мен.

Последва недоволен ропот. Робините, които се водеха на подобни балове, обикновено не бяха от тези, на които им е забранено да общуват с непознати. Ала в този момент в другия край на залата настана някакво раздвижване.

— Какво е това? — попита Елена, мигом забравила за танца и ключа.

— По-скоро бих попитал кой е този — отвърна Деймън. — И ще отговоря: нашата домакиня, самата лейди Блудуед.

Елена се спусна зад тълпата, за да зърне това изключително създание. Но ахна, когато видя едно момиче, застанало на прага на балната зала.

Тя е направена от цветя… спомни си Елена. Как би изглеждало едно момиче от цветя?

Ще има кожа с най-финия оттенък на розовото като ябълков цвят, помисли си Елена, докато се взираше без стеснение в новодошлата. Страните й ще са в малко по-наситен оттенък на розовото като роза под първите лъчи на зората. Очите й — огромни и нежни, идеално лице с цвета на делфиниум, с гъсти черни мигли, обрамчващи полупритворените клепачи, сякаш винаги вървеше в полусън. С жълта коса, бледа като иглика, която падаше почти до пода, сплетена в плитки, достигащи до фините й глезени.

Устните й ще са червени като макове, полуотворени и подканващи. И от нея ще се разнася ухание като на букет от първите пролетни цветя. Ще се носи като летен бриз.

Елена, както и останалите гости край нея, стоеше като омагьосана, неспособна да откъсне очи от това видение. Само още една секунда да отпие от тази красота, умоляваше я душата й.

— Но в какво е облечена? — чу се да пита Елена гласно. Не си спомняше да е зърнала през многобройните плитки нито ослепителна дреха, нито проблясване на кожа, нежна като ябълков цвят.

— В някаква рокля. От какво е направена? От цветя — вметна Деймън иронично. — Тя е облечена в рокля, направена от всяко цвете, което някога съм виждал. Не разбирам как не се разпадат — може би са копринени и са съшити едно с друго. — Той бе единственият, който не изглеждаше поразен от това видение.

— Чудя се дали ще говори с нас, да ни каже само няколко думи поне — промърмори Елена. Копнееше да чуе нежния магически глас на момичето.

— Съмнявам се — отговори й един мъж от тълпата. — Тя не говори много, поне преди полунощ. Боже! Това си ти! Как се чувстваш?

— Много добре, благодаря — отвърна любезно Елена, сетне бързо отстъпи назад. Разпозна младия мъж, който бе един от тези, дали им визитките си в края на церемонията на Кръстника, в нощта на нейното Наказание.

В този миг искаше само да се измъкне незабелязано. Но наоколо имаше твърде много мъже и беше ясно, че те нямаше да позволят на двамата с Деймън да си отидат.

— Това е момичето, за което ти разказвах. Тя изпада в транс и без значение колко жестоко е наранена, не чувства нищо…

— … кръвта я облива отвсякъде като вода, а тя дори не трепва…

— Те са професионалисти. Само минават оттук…

Елена тъкмо щеше хладнокръвно да излъже, че Блудуед изрично забранява такива варварщини на нейните приеми, когато чу един от младите вампири да казва: