Читать «Сенчести души» онлайн - страница 212

— Не знаеш ли, че аз съм този, който убеди лейди Блудуед да те покани на тази сбирка. Казах й за твоето представление и тя прояви интерес към него.

-Е, налага се да измисля някакво извинение, помисли си Елена. Все пак трябваше да бъде любезна с тези млади мъже. По-късно можеха по някакъв начин да й бъдат полезни.

— Боя се, че тази вечер не мога да го направя — рече тихо тя, за да й отговорят и те по този начин. — Разбира се, лично ще се извиня на лейди Блудуед. Но в момента просто ми е невъзможно.

— Напротив, възможно е. — Сепна я гласът на Деймън, разнесъл се точно зад нея. — Напълно е възможно — ако някой намери амулета ми.

Деймън! Какво говориш?

Шшт! Това, което трябва.

— За нещастие, преди три седмици и половина си изгубих много ценен амулет. Прилича на този. — Извади половината от лисичия ключ и им го показа, за да могат всички да го огледат добре.

— Това ли използвахте за онзи номер? — попита някой, но Деймън беше твърде умен, за да му се върже.

— Не, много хора ме видяха да изнасям представлението преди около седмица без него. Това е личен амулет, но след като липсва част от него, имам чувството, че няма да мога да направя магията.

— Прилича ми на малка лисица. Ти да не си китсуне? — попита друг — твърде умен, за свое добро, помисли си Елена.

— Може би ви прилича на лисица. Всъщност е стрела. Стрела с два зелени камъка върху острието. Това е… талисман за мъжки чар.

— Не мисля, че се нуждаеш от повече чар, отколкото имаш и в момента — обади се женски глас в тълпата. Всички се разсмяха.

35

— Независимо от това — в очите на Деймън се появи стоманен блясък, — без амулета моята асистентка и аз няма да изпълним представлението.

— Но с него ще се съгласиш ли? Да не би да казваш, че си загубил амулета си тук?

— Всъщност, да. Точно по времето, когато се извършваше подготовката за това парти. — Деймън ги ослепи с красивата си усмивка, на която никой не можеше да устои, след което внезапно я скри. — Нямах представа дали бих могъл да разчитам на помощта ви. Просто се опитвах да се сдобия с покана. И се оглеждах, за да проверя дали мястото е подходящо за изнасяне на представлението.

— Само не ми казвай, че си го загубил, преди тревата да е била утъпкана — отбеляза някой загрижено.

— Да, за нещастие. Но получих телепатично съобщение, че клю… че амулетът е заровен някъде тук.

От тълпата се разнесоха стонове на разочарование.

После се надигнаха отделни гласове, изтъкващи различните трудности: твърдата като скала тревна покривка, многото бални зали с украсени подове, градината зад кухнята и градината с цветята (която още не сме видели, помисли си Елена).

— Осъзнавам колко е трудно да се намери нещо толкова малко в толкова просторна площ — заговори Деймън, като стисна в ръка половината от ключа и го предаде незабелязано в ръката на застаналата до него Елена, която с готовност го взе. Сега тя имаше специално скривалище за него — лейди Улма се бе погрижила за това.