Читать «Сенчести души» онлайн - страница 183

— Благодаря, че ме изчака — любезно заговори тя, като ловко коленичи, за да им сервира. Още от първата глътка Мат разбра, че този горещ зелен чай е много по-добър, отколкото очакваше, като съдеше по чайовете, които му бяха сервирали в ресторантите.

После настъпи тишина. Госпожа Сайтоу остана загледана в чашата си, Обаасан изглеждаше съвсем пребледняла и свита под завивката върху футона, а гърлото на Мат се стегна от надигащия се порой от думи.

Накрая не издържа, въпреки че здравият му разум го съветваше да не се обажда.

— Господи, толкова съжалявам за Изабел, госпожо Сайтоу! Тя не заслужаваше всичко това. Исках само да знаете, че аз… аз толкова ужасно съжалявам и ще накажа китсунето, което започна всичко това. Обещавам ви, ще се докопам до това китсуне!

— Китсуне? — Госпожа Сайтоу извика остро и се втренчи в него, сякаш бе полудял. Обаасан го изгледа жалостиво от възглавницата си. После, без да изчака да си изпият чая, за да прибере чашите, госпожа Сайтоу скочи от мястото си и изхвръкна от стаята.

Мат онемя.

— Аз-аз…

Обаасан заговори, все още облегната на възглавницата си:

— Не се притеснявай толкова, младежо. Дъщеря ми, макар да е жрица, има много модерни възгледи. Тя вероятно ще ти каже дори, че китсунетата не съществуват.

— Дори и след като… искам да кажа как, според нея Изабел…

— Тя си мисли, че нещо зло витае в този град, но заради „обикновените, човешките“ същества. Тя мисли, че Изабел е направила това заради стреса, на който е била подложена, опитвайки се да бъде добра ученичка, добра жрица, добър самурай.

— Искате да кажете, че госпожа Сайтоу се чувства виновна?

— За повечето неща тя обвинява бащата на Изабел. Той е обикновен работник в Япония. — Обаасан замълча за кратко. — Не зная защо ти разказвам всичко това.

— Съжалявам — забързано отвърна Мат. — Не проявявам любопитство.

— Не, но си загрижен за другите хора. Иска ми се дъщеря ми да имаше син като теб.

Мат се замисли за жалката фигура, която бе видял в болницата. Дрехите й щяха да скрият повечето от белезите на Изабел и може би всичко щеше да бъде наред — при условие че съумееше отново да говори.

— Е, аз все още съм на разположение — заяви Мат в храбър опит да се пошегува.

Обаасан леко му се усмихна, след което отпусна глава върху възглавницата — не, това по-скоро беше дървена подложка за главата, досети се Мат. Не му изглеждаше особено удобна за спане.

— Много е жалко, когато се стигне до борба между човешка фамилия и китсуне — обясни му тя. — Защото според една легенда, един от предшествениците ни се оженил за китсуне.

— Какво?

Обаасан се засмя и отново закри уста с юмруци.

— Мукаши-мукаши, или както там се казваш, това се случило много отдавна, в епохата на легендите, когато един велик шогун се разгневил на едно китсуне заради белите, които правело в имението му. От много години това китсуне вършело лудории, но не издържал, когато го заподозрял, че съсипва реколтата. Вдигнал на крак всички мъже и жени от имението си, заповядал им да вземат тояги и сгрели, камъни, метли и мотики. Подгонили всички лисици, укриващи се в дупки в земите му, дори и криещите се между тавана и покрива. Шогунът решил безмилостно да изтреби всички лисици. Но през нощта, преди да изпълни заканата си, му се присънила една красавица, която му казала, че всички лисици в имението му й се подчиняват. „И — добавила тя — макар да е истина, че вършим пакости, ние ти се отплащаме, като убиваме плъховете, мишките и насекомите, които всъщност провалят реколтите. Не искаш ли да излееш яда си само върху мен и да ме убиеш, вместо да избиваш всички лисици? Ще дойда утре на разсъмване, за да чуя отговора ти.“