Читать «Сенчести души» онлайн - страница 166

Елена кимна.

— Ще огледаме къщата. Дори можем да намерим нещо. Докато всички останали още са тук, заслушани в песните и, за около час. Сейдж, може би ще успееш да поддържаш някаква телепатична връзка между двете групи.

— Това ще бъде чест за мен, madame.

Петимата забързаха към двореца на Сребърния славей.

28

Минаха покрай просълзените пазачи от охраната. Но много бързо установиха, че докато почти всички слушаха пеенето на лейди Фазина, във всяка от стаите в двореца, отворени за публиката, един иконом с черно облекло и бели ръкавици ги очакваше, готов да им даде нужната информация и в същото време да бди над притежанията на господарката си.

Първата стая, която им вдъхна надежда, беше Залата с арфите на лейди Фазина — помещение, пълно само с арфи. Имаше няколко, които явно бяха много стари, но по-скоро приличащи на лъкове, защото бяха само с по една струна. Несъмнено на тях са свирили още пещерните хора. Но се виждаха и високи, позлатени оркестрови арфи, като онази, на която сега лейди Фазина си акомпанираше и чиято музика изпълваше целия дворец. Магия, мислено си повтори Елена. Явно тук с нея заместваха модерните технологии.

— Всяка арфа има уникален ключ за настройка на тоновете на струните — прошепна Мередит, докато оглеждаше залата. От всяка страна бяха подредени арфи в редици, чийто край се губеше в далечината. — Един от тези ключове може да се окаже нашият.

— Но как ще разберем кой е? — попита Бони, докато си вееше с ветрилото от паунови пера. — Каква е разликата между ключа за арфата и лисичия ключ?

— Не зная. А и никога не съм чувала да се крие ключ в арфа. Нали ще потропва всеки път в резонаторната кутия, когато арфата леко се помръдне — призна Мередит.

Елена прехапа устни. Въпросът беше прост, но съвсем разумен. Тя се притесни много, докато обмисляте как да открият малката половина от ключа в това място. Особено като се имаше предвид, че следата, с която разполагаха — че е в инструмента на Сребърния славей, — внезапно започна да й се струва абсурдна.

— Не ми се вярва — изкиска се Бони, — под инструмент да се има предвид гласът й и че ако бръкнем в гърлото й…

Елена се обърна и погледна към Мередит, която в момента бе вдигнала очи към небето — или към това, което се намираше над това отвратително измерение.

— Зная — заговори Мередит. — Повече никакъв алкохол за лекомислените създания. Макар да предполагам, че е възможно те да подаряват малки сребърни свирки или инструменти за спомен — така се прави на всяко голямо парти, нали знаеш — дават ти по нещо като подарък.

— Но как — попита Деймън с грижливо подбран безизразен тон — биха могли да дадат ключа като подарък за спомен на едно празненство, което ще се състои поне след няколко седмици? И как са смятали да си го върнат? Със същия успех Мисао би могла да каже на Елена: „Хвърлихме ключа.“

— Ами — заговори Мередит, — не съм сигурна, че те са смятали да си вземат обратно ключовете. Може би Мисао е искала да каже: „Трябва да претърсиш всичко събрано тук по време на тази галавечеря — или на някое друго празненство, организирано от Фазина“. Според мен тя получава покани да свири и на приемите, давани от други личности.