Читать «Сенчести души» онлайн - страница 168

— Добре. Какво ще кажете Бони, Сейдж и аз да останем тук, в тази зала, като двама от нас ще разсейваме вниманието на иконома, докато третият претърсва арфите за ключа? — предложи Мередит.

— Много добре. Да го направим! — извика Елена.

Оказа се обаче, че е по-лесно да се предложи, отколкото да се изпълни планът на Мередит. Дори и в присъствието на тези две прекрасни млади момичета в залата и един съвсем приличен млад мъж икономът продължи да се навърта около тях и от време на време хващаше някой от тях да докосва или да се взира по-отблизо в арфите.

Докосването до арфите, естествено, беше строго забранено, за да не бъдат разстроени или повредени. Но единственият начин да се провери с абсолютна сигурност дали някакъв миниатюрен златен ключ не е скрит в резонаторната кутия на някоя арфа, беше тя да се раздруса и да се чуе дали нещо вътре няма да издрънчи.

Още по-лошо бе, че всяка от арфите бе изложена на показ в отделна ниша с ярко осветление, на фона на някаква ярка картина (повечето бяха портрети на лейди Фазина Дарли, свиреща на съответната арфа), а пред всяка ниша беше опънато въже от червен плюш като недвусмислен знак, че прекрачването на въжето е строго забранено.

Накрая Бони, Мередит и Сейдж решиха да използват внушението на Сейдж, за да се неутрализира икономът — нещо, което обаче той можеше да направи само за броени минути, иначе икономът щеше да забележи пролуките в програмата на лейди Фазина. След което те трескаво се заеха с претърсването на арфите, докато икономът стоеше застинал като восъчна фигура.

Междувременно Деймън и Елена обикаляха двореца, като оглеждаха останалата част от имението, която не беше разрешена за посетители. Ако не откриеха нищо, щяха да продължат с търсенето в по-достъпните зали, докато галавечерята продължаваше.

Това бе опасна задача, да влизат и излизат крадешком от тънещи в мрак, зорко пазени — повечето от тях заключени — празни помещения. Елена настръхна от тревога и предчувствие за нещо странно. Кои знае защо, й се струваше, че този страх и това предусещане са по-тясно обвързани, отколкото можеше да предположи. Или поне това изпитваха двамата с Деймън.

Елена не можеше да не обърне внимание и да не се възхити на някои дребни неща у него. Той се справяше с всякакви ключалки само с едно просто приспособление, което измъкна от черното си яке, с небрежен жест, с който другите изваждат писалките си. И как бързо, чевръсто и грациозно отключваше поредната ключалка и прибираше инструмента в джоба си. Тя знаеше, че тези изключително премерени движения са отработвани от него в продължение на около пет столетия.

Освен това никой не можеше да оспори, че Деймън запазваше хладнокръвие при всяка ситуация, заради което двамата бяха отличен екип, докато тя пристъпваше наоколо като богиня, въобще необвързана с правилата, тъй като те бяха валидни единствено за простосмъртните. Това впечатление още повече се засилваше от страшните гледки наоколо — форми, които приличаха на стражи или пазачи, надвесени над нея, които после се оказваха препарирана мечка, висок шкаф или нещо, което Деймън не й позволи да огледа по-подробно, но й се стори като човешка мумия. Обаче нищо не можеше да смути Деймън.