Читать «Сенчести души» онлайн - страница 167

Елена мразеше споровете, макар че самата тя беше шампион по участие в тях. Но нали тази вечер играеше ролята на богиня, за която няма нищо невъзможно. Само ако можеше да си спомни…

И тогава все едно ослепителна светкавица порази мозъка й.

Само за миг — наистина за един миг — тя се върна в онази сцена от миналото, когато се бореше с Мисао. Мисао беше в своята истинска външност — като лисица, която яростно хапе и дере, — когато се озъби в отговор на въпроса на Елена за това, къде са скрити двете половини на ключа: „Ще успееш само ако проумееш отговорите ми. Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“

Да. Точно такива бяха думите, истинските думи, които Мисао бе изговорила. Елена чу собствения си глас, повтарящ сега тези думи съвсем отчетливо.

Но после й се стори, че някаква дъговидна мълния изскочи от съзнанието й — но само за да се сблъска с друга, при това не много далеч. В следващия миг отвори изненадано очи, защото Бони заговори с онзи безизразен глас, както когато изричаше някое предсказание:

— Всяка от двете половини на лисичия ключ е оформен като лисица с две уши, две очи и нос. И двете половини са златни и обсипани със скъпоценности — а очите им са зелени. Ключът, който търсиш, още се намира в музикалния инструмент на Сребърния славей.

— Бони! — прекъсна я Елена, когато коленете на Бони се разтрепериха и погледът й започна да блуждае. Но след малко се фокусира и Елена видя как по лицето й се изписа смущение.

— Какво става? — попита Бони, като се озърна й видя, че всички са вперили погледи в нея. — Какво… какво се случи?

— Ти ни каза как изглеждат двете половини на лисичия ключ! — Елена не успя да сдържи възторжения вик. Сега, след като знаеха какво да търсят, можеха да освободят Стефан; щяха да освободят Стефан. Оттук нататък нищо вече не можеше да спре Елена. Бони току-що издигна търсенето им на съвсем различно ниво.

Но докато Елена още тръпнеше от радост заради пророчеството на Бони, винаги хладнокръвната Мередит бе загрижена за самата пророчица.

— Тя май ще припадне — рече тихо. — Бихте ли ми помогнали…

Не се наложи да моли повече. Деймън и Сейдж моментално подхванаха олюляващата се Бони от двете страни. Деймън се взираше учудено надолу в дребното момиче.

— Благодаря ти, Мередит — промълви Бони, въздъхна и примигна. — Но не мисля, че ще припадна — додаде, след което вдигна очи към Деймън изпод гъстите си мигли. — Но добре, че ме хванахте, за всеки случай.

Деймън, все още с крайно сериозно изражение, само й кимна и я улови по-здраво. Сейдж се извърна настрани, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.

— Какво казах? Нищо не си спомням!

След като Елена повтори съвсем точно думите на Бони, Мередит, типично в свой стил, попита:

— Сигурна ли си за това, Бони? Звучи ли ти правдоподобно?

— Аз съм сигурна. При това напълно — прекъсна я Елена. Тя наистина не се съмняваше. Богинята Ищар и Бони бяха отключили тайните на миналото и й бяха показали къде да търси ключа.