Читать «Двата тигъра» онлайн - страница 80

— Знаете ли какво трябва да направим? — каза Сандокан.

— Кажи — обади се Яниш.

— Да потеглим към Раджмангал в бърз марш, като се опитаме да се отдалечим колкото може повече от шпионите, които ни следват, и да влезем във връзка с „Мариана“. Трябва да ударим тугите, преди да са успели да организират отбраната си и да ни избягат, отнасяйки със себе си малката Дарма.

— Да! Да! — извика ТремалНаик. — Те са способни да я заведат и да я скрият на друго място, ако се почувстват застрашени.

— Потегляме в четири часа — отсече Сандокан. — Да използваме оставащите три часа, за да починем малко.

Разделиха се и сега, когато вече бяха решили да играят с открити карти, без да се преструват на ловци, всички бяха нетърпеливи час по-скоро да се срещнат с враговете си и да си премерят силите със Суйод хан.

Яниш заведе Сурама в определената за нея палатка, след което отиде да почине и той при лейтенанта.

— Спи дълбоко, господин Дьо Люсак — рече той, усмихвайки се. — Младостта си иска своето.

И се изтегна, затваряйки очи.

В четири сутринта рогът на първия корнак засвири за ставане.

Слоновете бяха вече приготвени и шестимата малайци бяха също на крак около техния маргее.

— Тръгваме много рано — каза господин Дьо Люсак, обръщайки се към Яниш, който влизаше в палатката с две чаши чай. — Открихте ли някой тигър?

Яниш се усмихна. Младежът беше още сънен и без съмнение си мислеше, че тигри могат да се ловят и на залез.

— Не, но отиваме да търсим други далеч надолу по делтата: и те не са по-малко опасни.

— Тугите ли?

— Изпийте си чая, господин Дьо Люсак, и възсядаме комареаха. Ще бъдем заедно в аудаха на гърба му и ще имаме време и да си побъбрим. Има какво още да ви съобщя във връзка с нашите планове.

Четвърт час след това двата слона напуснаха мястото на лагера и поеха бегом на юг, тъй като на корнаките бе наредено да ги карат да вървят възможно най-бързо, за да се отдалечат от тугите.

Макар че индийците, които са повечето много сухи и пъргави и се славят като неуморими бегачи, без съмнение нямаше да могат да се състезават с дългата крачка на слоновете и тяхната пословична издръжливост.

Но Сандокан и другарите му се лъжеха, като се надяваха да оставят далеч зад себе си онези негодници — тугите, които може би са ги следили още от тръгването им от Кхари. И наистина, преди още слоновете да изминат и половин миля, сред високите бамбуци, с които бе обрасла блатистата местност, се чу остър звук, приличащ на тръбенето на медните фанфари, които индусите наричат рамсинга.

ТремалНаик изтръпна и бронзовото му лице изведнъж леко посивя.

— Проклетият инструмент на тугите — възкликна той тревожно. — Шпионите съобщават за присъствието ни.

— На кого? — попита Сандокан, съвършено спокоен.

— На други шпиони, пръснати из джунглата. Чуваш ли? Далеч на юг от джунглата се чу друга тръба, чийто звук долетя до ушите на ловците като слабо свирене на детска свирка.

— Негодниците поддържат връзка помежду си срамсинги — рече Яниш, смръщвайки чело. — Така ще съобщават за местонахождението ни непрекъснато, чак до края на делтата. Опасността е сериозна. Как ви се струва, господин Дьо Люсак?