Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 88

— Шаеравед.

Пред тях, докъдето гората позволяваше да стигне погледът им, се издигаха гладко изсечени гранитни и мраморни блокове с притъпени, изгладени от вятъра ръбове, украсени с промити от дъжда рисунки, напукани от студовете, разкъсани от корените на дърветата. Между стеблата се виждаха счупени колони, арки, остатъци от фризове, оплетени от бръшлян и обвити от плътен килим от зелен мъх.

— Тук е имало… крепост?

— Дворец. Елфите не са строили крепости. Слез. Конете няма да могат да минат през развалините.

— Кой е унищожил всичко това? Хората?

— Не. Самите елфи. А след това са си отишли.

— Защо?

— Знаели са, че повече няма да се върнат тук. Това се е случило след второто стълкновение между тях и хората, преди повече от двеста години. Преди това, когато напускали градовете си, ги оставяли недокоснати. Хората строели върху основите на постройките на елфите. Така са се появили Новиград, Оксенфурт, Визима, Третогор, Марибор, Цидарис. И Цинтра.

— И Цинтра ли?

Той кимна утвърдително, без да откъсва поглед от руините.

— Отишли са си — прошепна Цири. — Но сега се връщат. Защо?

— За да видят.

— Какво?

Той безмълвно сложи ръка на рамото й и леко я побутна. Тя скочи от мраморните стъпала, спусна се по-надолу, придържайки се за гъвкавите клони на лещака, които се промъкваха през всяка пукнатина, през всеки процеп в обраслите с мъх, напукани плочи.

— Тук е бил центърът на двореца. Неговото сърце. Фонтанът.

— Тук? — учуди се Цири, гледайки заобиколените от храсталак елхи и белите стебла на брезите сред безформените парчета и блокове.

— Върви нататък.

Потокът, подхранващ с вода фонтана, явно често беше сменял коритото си, при което търпеливо и неуморно беше дълбал мраморните блокове и алабастровите плочи, а те се бяха слягали, образувайки бентове, и насочвайки отново водата в друга посока. В резултат цялата местност се беше оказала изсечена от плитки ями. На места водата се стичаше в каскади по остатъците от сградите, като отмиваше от тях листата и пясъка — на тези места мраморът, мозайката и теракотата все още искряха цветни и свежи, сякаш лежат тук от три дни, а не от два века.

Гералт прескочи през ручея и тръгна между остатъците от някакви колони. Цири го последва. Спуснаха се по ронещи се стъпала, наведоха глави и влязоха под недокоснатия свод на една арка, наполовина зарита от земен насип. Вещерът се спря, посочи с ръка. Цири въздъхна шумно.

Върху многоцветния от раздробената теракота насип беше израснал огромен розов храст, обсипан с десетки прелестни бяло-лилави цветя. Върху листенцата проблясваха капчици роса, блестящи като сребро. Храстът беше оплел голяма плоча от бял камък. А от плочата ги гледаше тъжно красиво лице, чиито деликатни и благородни черти дъждовете и снеговете не бяха успели да заличат и размият. Лице, което не бяха съумели да обезобразят длетата на грабителите, изчегъртали от барелефа златните орнаменти, мозайката и скъпоценните камъни.

— Аелирен — каза Гералт след дълго мълчание.

— Колко е красива — прошепна Цири, хващайки го за ръката.

Вещерът сякаш не забеляза това. Той гледаше барелефа и в този момент беше далече, далече, в друг свят и друго време.