Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 86

Елфите, които убиват хора и които на свой ред загиват в борбата. Гералт казва, че трябва да се запази неутралитет… А Ярпен — че трябва да се постъпи така, че после да не се налага да молиш за прошка…

Тя изрита попадналата на пътя й къртичина, замислено прекара върха на обувката си по пясъка.

Кой, на кого и за какво е длъжен да иска извинение? „Катериците“ убиват хора. А Нилфгард им плаща за това. Използва ги. Подстрекава ги. Нилфгард.

Не, Цири не беше забравила това, което се беше случило в Цинтра, макар и много да й се искаше да го забрави. Скитничеството, отчаянието, страха, глада и болката. Изтощението и вцепенението, които настъпиха по-късно, много по-късно, когато я намериха и я приютиха друидите от Заречие. Тя помнеше всичко това като в мъгла, а искаше да го забрави.

Но то винаги се връщаше. Връщаше се в мислите й и в сънищата й. Цинтра. Тропот на коне и диви крясъци, трупове, пожар… И Черния рицар с крилатия шлем… А после… Селските къщи в Заречие… Почерняла пукнатина насред пепелището… Наблизо, до недокоснатия кладенец, черен котарак лиже страшно изгаряне на хълбока си. Кладенецът… Геранилото… Ведро…

Ведро, пълно с кръв.

Цири потърка лицето си и погледна дланта си изумено. Дланта й беше мокра. Момичето подсмръкна, избърса сълзите си с ръкав.

„Неутралитет? Равнодушие? — Искаше й се да крещи. — Вещер, гледащ равнодушно? Не! Вещерът е длъжен да защитава хората. От горските духове, вампирите, върколаците. И не само от тях. Трябва да ги защитава от всякакво зло. А в Заречие аз видях какво е зло.

Вещерът е длъжен да защитава и спасява. Да защитава мъжете, за да не бъдат овесени за ръцете по дърветата и да не бъдат набивани на колове. Да защитава светлокосите девойки, за да не бъдат разпъвани между забити в земята колчета. Да защитава децата, за да не ги колят и да не ги хвърлят в кладенци. Защита заслужава дори котката, обгорена в подпалената плевня. Затова аз ще стана вещерка, затова имам този меч — за да защитавам хора като тези от Соден и Заречие; защото те нямат мечове, не знаят никакви стойки, полуобороти, финтове и пируети, никой не ги е научил как да се бият, те са безсилни и беззащитни срещу върколака и срещу нилфгардския мародер. Мен ме учат да се бия. За да мога да защитавам беззащитните. И аз ще го правя. Винаги. Никога няма да съм неутрална. Никога!“

Не знаеше какво я предупреди — дали тишината, внезапно паднала върху гората като студена сянка, или движението, уловено с крайчеца на окото. Но тя реагира мигновено — рефлекс, придобит и отработен в горите на Заречие, когато, докато бягаше от Цинтра, тя се надбягваше със смъртта. Просна се на земята, изпълзя под един хвойнов храст и застина. „Само да не изцвили конят“ — помисли си.

На склона на отсрещния хълм нещо отново се помръдна, тя забеляза призрачен силует, размиващ се сред листака. Елфът надникна предпазливо от храстите. Свали качулката от главата си, няколко секунди се оглеждаше и се вслушваше, после бързо и безшумно тръгна по склона. Още двамина излязоха от гъсталака и поеха подире му. А след тях тръгнаха и останалите. Бяха много. Вървяха в дълга редица, около половината бяха с коне — те се движеха бавно, изправени в седлата си, напрегнати, бдителни. За кратко време виждаше всички отчетливо и ясно, докато се придвижваха в пълна тишина на фона на небето, в светъл процеп сред стената от дървета, а после изчезнаха, разтвориха се сред трепкащите сенки на гъсталака. Изчезнаха без никакъв звук, като духове. Не изтропа нито едно копито, не изпръхтя нито един кон, не изпука нито едно клонче под крак или подкова. Не издрънча нито едно от оръжията, окачени по тях.