Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 87

Елфите изчезнаха, но Цири не помръдна — лежеше притисната към земята под хвойновия храст, стараейки се да диша колкото се може по-тихо. Знаеше, че може да я издаде някоя подплашена птица или зверче, а птиците и зверчетата можеха да се уплашат от всяко шумолене и всяко движение — дори най-малкото, най-предпазливото. Тя се надигна едва когато гората се успокои напълно, а сред дърветата, между които бяха изчезнали елфите, заврякаха свраките.

Надигна се само защото се озова в нечия силна прегръдка. Някаква черна кожена ръкавица запуши устата й, заглушавайки вика на уплаха.

— Тихо!

— Гералт?

— Тихо, ти казвам!

— Видя ли?

— Видях.

— Това са те — прошепна тя. — Scoia’tael. Нали?

— Да. Бързо, на коня. Гледай си в краката.

Те се спуснаха бавно и тихо от хълма, но не се върнаха на пътя, а останаха в гъсталака. Гералт се оглеждаше внимателно, не й разреши да язди самостоятелно, не й подаде юздата, а той самият поведе коня й.

— Цири — изрече той изведнъж, — нито дума за това, което видяхме. Нито на Ярпен, нито на Венцк. На никого. Разбираш ли?

— Не — промърмори тя, навеждайки глава. — Не разбирам. Защо трябва да мълча? Та нали трябва да ги предупредим! С кого сме, Гералт? Против кого? Кой ни е приятел и кой — враг?

— Утре ще се отделим от конвоя — каза той след кратко мълчание. — Трис вече е почти здрава. Ще си вземем довиждане и ще тръгнем по своя път. Ще имаме свои собствени проблеми, собствени тревоги и собствени трудности. Тогава, надявам се, най-накрая ще разбереш, че не бива да делим обитателите на нашия свят на приятели и врагове.

— Трябва да сме… неутрални? Равнодушни, нали? А ако ни нападнат…

— Няма да ни нападнат.

— А ако…

— Чуй ме — обърна се той към нея. — Как мислиш, защо керван с толкова голямо значение, превозващ злато и сребро, тайна помощ на крал Хенсел за Аердин, се конвоира от джуджета, а не от хора? Още вчера видях един елф, който ни наблюдаваше от дърветата. Чух как през нощта преминаха покрай кервана. Scoia’tael няма да нападнат джуджетата, Цири.

— Но те са тук — промърмори тя. — Обикалят, обкръжават ни.

— Знам защо са тук. Ще ти покажа.

Той рязко обърна кобилата си, подаде й юздата. Тя пришпори с пети коня си, той тръгна по-бързо, но Гералт с жест й показа да се придържа зад него. Те пресякоха пътя и отново навлязоха в гъсталака. Гералт водеше, а Цири го следваше. Двамата мълчаха. Дълго време.

— Погледни. — Гералт спря коня — Погледни, Цири.

— Какво е това.