Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 85

По-надалеч и още по-надалеч! Конят, който твърде дълго се е тътрил лениво зад фургоните, се носи радостно и бързо, щастлив от скоростта си; тича отпуснато, мускулите на бедрата му играят, влажната грива удря Цири по лицето. Конят изпъва шия, Цири отпуска юздите. По-надалеч, конче, без да усещаш юздата и мундщука, по-надалеч, в галоп, в галоп, по-бързо, по-бързо! Пролет!

Цири кара коня да забави ход, оглежда се. Е, най-накрая е сама. Най-накрая е далеч. Вече никой няма да й вика, да й прави забележки, да й забранява да прави такива разходки. Най-накрая е сама, свободна и самостоятелна.

По-бавно. Лек тръс. В края на краищата това не е просто разходка заради удоволствието, тя има и някои задължения. Сега тя е конно разузнаване, патрул, предна охрана. „Ха — мисли Цири, оглеждайки се, — безопасността на целия конвой сега зависи от мен. Всички чакат с нетърпение да се върна и да кажа: «Пътят е свободен и проходим, никого не видях, няма следи нито от фургони, нито от копита.» Ще доложа, а тогава мършавият господин Венцк със студените сини очи ще кимне сериозно с глава, Ярпен Зигрин ще се усмихне и ще покаже жълтите си конски зъби, Поли Далберг ще извика: «Бива си те, малката!», а Гералт лекичко ще се усмихне. Ще се усмихне, макар че в последно време се усмихва толкова рядко.“

Цири се огледа, записвайки всичко в паметта си. Две повалени брезички — никакъв проблем. Купчина клонки — нищо, фургоните ще минат. Издълбана от дъжда вдлъбнатина — това не е никаква преграда; колелата на първия фургон ще преминат, следващите фургони ще се движат по коловоза. Голяма поляна — хубаво място за почивка…

Следи? Какви следи може да има тук? Тук няма никого. Има гора. Има птици, врещящи сред свежите, зелени листа. Червеникавокафява лисица претичва през пътя, без да бърза… И мирише на пролет.

Пътят прекъсваше насред хълма, пропадаше в песъчлива падина, скриваше се под кривите борчета. Цири се отклони от пътя, изкачи се по склона, за да отгледа отгоре околността. И да докосне мокрите, ароматни листа…

Слезе от коня, закачи юздата за един чеп, тръгна бавно сред избуялите нависоко хвойнови храсти. От другата страна на хълма се виждаше открито пространство, зеещо в гъстата гора като изгризано — вероятно следа от пожар, който е бушувал тук много отдавна, защото никъде не се виждаха пепелища, навсякъде се зеленееха ниски брези и елички. Докъдето стигаше погледът, пътят беше свободен и проходим. И безопасен.

„От какво ги е страх? — помисли си тя. — От Scoia’tael? А защо ги е страх? Мен не ме е страх от елфите. Нищо не съм им направила.

Елфите. «Катериците». Scoia’tael.“

Тогава, в заставата, преди Гералт да й нареди да се отдръпне, Цири беше да разгледа труповете. Особено запомни един — с лице, покрито със слепилата се от кафявата кръв коса, с неестествено извит и счупен врат. Застиналата в напрегната гримаса горна устна разкриваше уста с много бели и много дребни зъби. Нечовешки…

Тя запомни ботушите на елфа — износени и протрити, дълги до коленете, прошнуровани в долната си част и закопчани горе с многобройни ковани катарами.