Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 64
Анджей Сапковски
Вещерът скочи.
Трис протегна ръка, отвори уста, за да произнесе формулата за левитация. Но знаеше, че няма да успее. Знаеше, че и Гералт няма да успее — просто беше невъзможно.
Гералт успя.
Той залитна, падна на колене и настрани. Но не изпусна Цири.
Магьосницата бавно се приближи. Тя чуваше как момичето шепне и подсмърча. Гералт също шептеше. Трис не разпознаваше думите. Но разбираше значението им.
През процепите в стените полъхна топъл вятър. Вещерът вдигна глава.
— Пролетта — прошепна той тихо.
— Да — потвърди Трис и преглътна. — В седловините все още има сняг, но в долините… В долините вече е пролет. Ще потегляме ли, Гералт? Аз, ти и Цири?
— Да. Сега е най-подходящият момент.
Четвърта глава
В горното течение на реката видяхме градовете им, толкова изящни, сякаш изтъкани от утринната мъгла, от която изникваха. Струваше ни се, че всеки момент ще се разпаднат, че ще излетят с вятъра, който набръчкваше повърхността на водата. Имаше палати, бели като цветовете на водни лилии. Имаше кулички, които изглеждаха като изплетени от бръшлян, имаше мостове, въздушни като плачещи върби. Имаше и много други неща, за които не можехме да намерим имена и наименования. А нали вече сме дали имена и наименования на всичко, което са видели очите ни в този нов, възроден свят. Внезапно, някъде в далечните кътчета на паметта, намерихме наименования за драконите и грифоните, за русалките и нимфите, силфидите и дриадите. За белите еднорози, които по здрач пиеха от реката, навели към водата изящните си глави. Давахме наименования на всичко. И всичко ни ставаше близко, познато, наше.
Освен тях. Те, макар и толкова да приличат на нас, ни бяха чужди, дотолкова чужди, че дълго време не можехме да намерим наименование за тази отчужденост.
Добрият елф — това е мъртвият елф.
Нещастието дойде в съответствие с отколешния навик на нещастията и ястребите — вися над тях известно време, изчаквайки удобния момент, за да ги атакува. Момента, в който се бяха отдалечили от малобройните поселища край Гвенлех и Горна Буина, бяха прехвърлили Ард Карайг и се бяха озовали в безлюдното, набраздено с дерета преддверие на пустошта.
Подобно на атакуващите ястреби, нещастието не пропусна целта си. То се стовари безпогрешно върху жертвата си, а жертвата се оказа Трис.
Отначало всичко изглеждаше неприятно, но не особено опасно — нещо като обикновено стомашно разстройство. Гералт и Цири тактично се стараеха да не обръщат внимание на принудителните спирания, предизвикани от неразположението на магьосницата. Трис, бледа като смъртта, обляна в пот и болезнено намръщена, опита да се държи още няколко часа, но около пладне, след като прекара в храстите край пътя необичайно дълго време, вече не беше в състояние да се качи на коня. Цири искаше да й помогне, но безуспешно — магьосницата не успя да се задържи за гривата на коня, плъзна се встрани и падна на земята.
Вдигнаха я и я положиха върху наметалото й. Гералт безмълвно развърза една от дисагите й, намери сандъчето с магически еликсири, отвори го и изруга — всичките шишенца изглеждаха еднакво, а тайнствените знаци върху печатите им не му говореха нищо.
