Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 30

— Питала съм ги — измънка момичето. — Но не поискаха да ми отговорят.

„Разбирам ги — помисли си магьосницата. — На дете, обучавано за вещер, при това момиче, не се говори за такива неща. На такова дете не се разказва за кланета. Не бива да го плашат с перспективата, че някой ден и то може да чуе за себе си думите, които са крещели тогава крачещите към Каер Морхен фанатици. Мутант. Чудовище. Изрод. Проклето от боговете, противно на природата същество! Не, не се учудвам, че вещерите не са ти разказали за това, малка Цири. И аз също няма да ти разкажа. Аз, малка Цири, имам още повече причини да мълча. Нали съм магьосница, а без помощта на магьосниците тези фанатици не биха завзели тогава замъка. А и се говори, че онзи отвратителен пасквил, широко разпространеният «Монструм», който разбунил фанатиците и ги подтикнал да извършат престъплението, също е дело на някакъв магьосник, останал анонимен. Но аз, малка Цири, не признавам колективната отговорност и не чувствам потребност да се разкайвам за събития, станали около половин век преди раждането ми. А скелетите, които е трябвало да се превърнат във вечно напомняне, в края на краищата ще изгният, ще се превърнат в прах и ще бъдат забравени, ще ги отнесе вятърът, който непрестанно духа по склона…“

— Те не искат да лежат така — обади се неочаквано Цири. — Не искат да са символ, угризение на съвестта или предупреждение. Не искат и вятърът да развява прахта им.

Трис вдигна глава, усетила промяната в гласа на момичето. Моментално усети магическата аура, пулсирането и шума на кръвта в слепоочията. Напрегна се, но не промълви нито дума, страхувайки се да не прекъсне и пресече случващото се.

— Съвсем обикновена могила. — Гласът на Цири ставаше все по-неестествен, металически, студен и зъл. — Купчина пръст, която ще обрасне с коприва. Смъртта има сини и студени очи, а височината на обелиска няма значение, нямат значение и надписите, изсечени на него. Кой може да знае това по-добре от теб, Трис Мериголд, четиринайсетата от Хълма?

Магьосницата се вцепени. Тя видя как дланите на момичето стискат гривата на коня.

— Ти умря на Хълма, Трис Мериголд — обади се отново злият, чужд глас. — Защо си дошла тук? Връщай се, връщай се незабавно и вземи със себе си това дете, Дете на Старата кръв, за да го дадеш на онези, на които принадлежи. Направи го, Четиринайсета. Защото ако не го направиш, ще умреш още веднъж. Ще дойде ден, в който Хълмът ще си спомни за теб. Ще си спомнят за теб колективният гроб и обелискът, на който е издълбано името ти…

Конят зацвили шумно, тръсна глава. Цири изведнъж се дръпна рязко, разтрепери се.

— Какво стана? — попита Трис, опитвайки се да овладее гласа си.

Цири се изкашля, оправи косите си с двете си ръце, потърка лицето си.

— Нн… нищо… — изрече тя неуверено. — Уморена съм и затова… Затова задрямах. Трябва да тичам…

Магическата аура изчезна. Трис почувства как внезапна вълна от студенина обхваща цялото й тяло. Опита се да убеди себе си, че това е ефект от угасването на защитното заклинание, но знаеше, че не е така. Погледна нагоре, към каменното здание на замъка, към облещените срещу нея черни дупки на бойниците. Побиха я тръпки.