Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 32

— Добре дошла и заповядай вътре — каза Ескел. — Студено е и вятърът направо пронизва. Цири, а ти къде? Поканата не се отнася за теб. Слънцето още е високо, макар и да не се вижда. Може да потренираш още.

— Така ли? — тръсна коси магьосницата. — Явно учтивостта е изгубила своята стойност във Вещерското седалище. Цири ме посрещна първа, доведе ме до крепостта. Редно е да ме съпровожда…

— Тя се обучава тук, Мериголд — изкриви лице Ламберт в пародия на усмивка. Той винаги я наричаше „Мериголд“, без титла, без малко име. Трис не обичаше това. — Ученичка е, а не майордом. Посрещането на гостите, дори и да са толкова приятни като теб, не влиза в задълженията й. Да вървим, Цири.

Трис леко сви рамене, правейки се, че не вижда обезпокоените погледи на Гералт и Ескел. Премълча си. Не искаше да ги смущава още повече. И най-вече не искаше да забележат колко я интересува и впечатлява това момиче.

— Ще отведа коня ти — предложи Гералт, посягайки към юздите. Трис крадешком премести ръката си и дланите им се срещнаха. Погледите също.

— Ще дойда с теб — каза тя нехайно. — В дисагите имам няколко дреболии, които ще ми трябват.

— Неотдавна ми осигури не особено приятно преживяване — промърмори той веднага след като влязоха в конюшнята. — Видях със собствените си очи внушителния ти надгробен камък. Обелиска, увековечаващ геройската ти смърт в битката за Соден. Едва наскоро до мен достигнаха слухове, че това е грешка. Не разбирам как са могли да те сбъркат с някого, Трис.

— Дълга история — отговори тя. — При първа възможност ще ти я разкажа. Моля те да ми простиш за неприятното преживяване.

— Няма за какво да ти прощавам. В последно време имам малко поводи за радост, а радостта, която изпитах при вестта, че си жива, трудно може да се сравни с някаква друга. Навярно само с тази, която изпитвам в този момент, когато те гледам.

Трис се почувства, сякаш нещо в нея се къса. Страхът от срещата с белокосия вещер през целия път се беше борил в нея с надеждата да го види. А после — видът на това измъчено, изтощено лице, тези всевиждащи, болни очи, студени и преценяващи, неестествено спокойни, но изпълнени с такава емоция…

Тя се хвърли на шията му, веднага, без да мисли. Хвана дланта му, с рязко движение я сложи на шията си, под косите. Раменете й се разтрепериха, прониза я такава наслада, че тя едва не закрещя. За да сдържи и потисне вика си, тя намери устните му със своята уста, долепи я до тях. Трепереше, силно притисната в него, възбуждаше се все повече и повече, изпадаше в забрава.

Но Гералт я погледна.

— Трис… Моля те…

— Ох, Гералт… Толкова много…

— Трис. — Той деликатно я отдръпна от себе си. — Не сме сами… Идват насам.

Тя погледна към входа. Забеляза сенките на приближаващите се вещери едва след малко, чу шума от стъпките им още по-късно. Е, слухът й, който тя смяташе за остър, не можеше да се конкурира с този на вещерите.

— Трис, детето ми!

— Весемире.

Да, Весемир беше наистина стар. Кой знае дали не беше по-стар дори от самия Каер Морхен. Но вървеше към нея с бърза, енергична и пружинираща крачка, ръкостискането му беше здраво, а дланите — силни.