Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 28

Без да мисли, Трис скочи от седлото, хвърли шубата от рамене си и се закатери по склона, хващайки се за корените и клоните на дърветата. Стремително се изкачи на скалата, но се подхлъзна и падна на колене до проснатото върху камъните тяло. При вида й юношата скочи като пружина, мълниеносно отстъпи назад и се хвана за меча, препасан през рамото му, но се спъна и падна сред хвойновите храсти и борчетата. Магьосницата не ставаше, а продължаваше да стои на колене и гледаше момчето, отворила уста от смайване.

Защото това изобщо не беше момче.

Изпод пепеливия, неравно и грозно подстриган бретон я гледаха огромни изумруденозелени очи, най-впечатляващото нещо в малкото личице с тясна брадичка и леко чипо носле. В очите имаше уплаха.

— Не се бой — изрече Трис неуверено.

Момичето отвори очите си още по-широко. Тя почти не се беше задъхала и не изглеждаше изпотена. Ясно беше, че не тича по Мъчилището за първи ден.

— Лошо ли се удари?

Вместо отговор момичето бързо се изправи, изсъска от болка, пренесе цялата тежест на тялото си върху левия си крак и се наведе, за да помасажира коляното си. Облечена беше с нещо, подобно на кожена туника, ушито, или по-точно закърпено, по начин, при вида на който всеки уважаващ себе си шивач би започнал да вие от отчаяние и ужас. Единственото в екипировката й, което изглеждаше донякъде ново и подходящо, бяха високите до коленете й ботуши, ремъкът за меча и самият меч. По-точно мечлето.

— Не се бой — повтори Трис, все още седяща на колене. — Чух как падна, уплаших се, защото ти така тичаше…

— Подхлъзнах се — промърмори момичето.

— Нищо ли ти няма?

— Не. А на теб?

Магьосницата се разсмя, опита се да се изправи, намръщи се от болка, изруга. Седна, внимателно изправи крака си. Отново изруга.

— Ела тук, малката, и ми помогни да се изправя.

— Не съм малка.

— Да допуснем. А каква си в такъв случай.

— Вещерка!

— Ха! Тогава ела и ми помогни да стана, вещерке.

Момичето не помръдна от мястото си. Пристъпи от крак на крак, а дланта й, облечена във вълнената ръкавичка без дупки за пръстите, си играеше с ремъка на меча. Тя гледаше Трис с подозрение.

— Не се страхувай — усмихна се магьосницата. — Не съм разбойница или някой чужд човек. Казвам се Трис Мериголд и отивам в Каер Морхен. Вещерите ме познават. Недей да ми се пулиш така. Одобрявам бдителността ти, но бъди разумна. Бих ли се добрала дотук, ако не знаех пътя? Ти срещала ли си някога човешко същество на Пътя?

Момичето преодоля съмненията си, приближи се и протегна ръка. Трис се изправи, като само в малка степен се възползва от помощта. Защото не помощта беше важното в случая. Тя искаше да разгледа момичето отблизо. И да я докосне.

В зелените очи на малката вещерка нямаше никакви признаци за мутация, докосването на малката ръчичка също не предизвикваше лекото приятно потръпване, толкова характерно за вещерите. Сивокосото дете, макар и да тичаше по Мъчилището с меч на рамо, не беше подложено на Изпитанието с Треви и Трансформацията. Трис беше сигурна в това.