Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 29

— Покажи ми коляното си, малката.

— Не съм малка!

— Извинявай. Сигурно си имаш някакво име?

— Имам. Аз съм… Цири.

— Приятно ми е. Ела по-близо, Цири.

— Нищо ми няма.

— Искам да видя как изглежда това „нищо“. Да, точно както и очаквах. „Нищото“ страшно ми прилича на скъсани дрехи и съдрана до кръв кожа. Стой спокойно и не се бой.

— Не се боя… Ааа!

Магьосницата се изкикоти и потърка в бедрото си своята схваната от заклинанието длан. Момичето се наведе и погледна коляното си.

— О! — възкликна тя. — Вече не ме боли! И нямам рана… Това магия ли е?

— Позна.

— Значи ти си вълшебница?

— Пак позна. Макар че предпочитам да ме наричат магьосница. За да не сбъркаш, можеш да използваш името ми. Трис. Просто Трис. Да вървим, Цири. Долу чака конят ми, да отидем заедно в Каер Морхен.

— Трябва да тичам — поклати глава Цири. — Не бива да спирам да бягам, защото тогава в мускулите се образува мляко. Гералт казва…

— Гералт в крепостта ли е?

Цири се нацупи, стисна устни, погледна магьосницата изпод пепеливия си бретон. Трис отново се разсмя.

— Добре — каза тя. — Няма да те питам. Тайната си е тайна, правилно постъпваш, че не я издаваш пред някого, когото не познаваш добре. Да вървим. Ще видим на място кой е в замъка и кого го няма. А за мускулите не се безпокой — знам как да се справя с млечната киселина. А, ето го и конят ми. Нека да ти помогна…

Тя протегна ръка, но Цири не се нуждаеше от помощ. Скочи на седлото умело, с лекота, почти без да се отблъсква от земята. Конят потрепна изумено, пристъпи на място, но момичето бързо хвана юздата и го успокои.

— Както виждам, се справяш с конете.

— С всичко се справям.

— Седни по-напред в седлото. — Трис пъхна крак в стремето, улови го за гривата. — Направи ми малко място. И гледай да не ми извадиш очите с този меч.

Тя подкара коня и той тръгна бавно по коритото на ручея. Пресякоха поредното дере и се озоваха на кръгло възвишение. Оттам вече се виждаха прилепените към каменния пейзаж руини на Каер Морхен — частично разрушеният трапец на защитната крепостна стена, остатъците от барбикана⁴ и портите, закръгленият и тъп отгоре стълб на донжона⁵.

Конят изпръхтя и дръпна рязко глава, докато преминаваше над рова по остатъка от моста. Трис дръпна юздите. Тя самата не се впечатляваше от покрилите дъното на рова стари черепи и кости. Вече беше виждала такива неща.

— Не обичам това — обади се изведнъж момичето. — Не трябва да бъде така. Мъртвите трябва да се закопават в земята. Под могила. Нали?

— Да — потвърди спокойно магьосницата. — И аз така мисля. Но вещерите гледат на това гробище като на… напомняне.

— Напомняне за какво?

— Каер Морхен е бил нападнат. — Трис поведе коня към порутените арки. — Тук се е разразила кървава битка, в която са загинали почти всички вещери. Оцелели са само тези, които не са били в крепостта тогава.

— Кой ги е нападнал? И защо?

— Не знам — излъга тя. — Това е било страшно отдавна, Цири. Попитай вещерите.