Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 26

Заклинанието подейства бързо, тя престана да усеща убожданията на мраза в лактите и във врата, изчезна неприятното усещане за студ, каращо я да се прегърбва и да сгушва глава между раменете си. Магията, която я беше затоплила, потисна и глада, който от няколко часа стържеше стомаха й. Трис се развесели, настани се по-удобно в седлото и се зае да оглежда околността по-съсредоточено от преди.

Откакто свърна от главния път, се ориентираше по сиво-бялата стена на планините, чиито заснежени върхове проблясваха златисто в редките моменти, когато слънцето се показваше измежду облаците — най-често сутрин и точно преди залез. Сега, когато планинската верига вече беше по-близо, се налагаше да бъде по-внимателна. Околностите на Каер Морхен се славеха със своята дивост и непроходимост, а щърбината в гранитната стена, по която трябваше да се ръководи, не беше лесна за намиране за непривикнало с нея око. Достатъчно беше човек да свърне в някоя от многобройните клисури или дерета, за да я изгуби от поглед. Дори Трис, която познаваше местността, познаваше пътя и знаеше къде да търси седловината, не можеше да си позволи да се разконцентрира дори за миг.

Гората свърши. Пред магьосницата се разкри широка, осеяна с камъчета долина, чиято противоположна страна стигаше до стръмните склонове. През средата на долината минаваше Гвенлех, Реката на Белите камъни, която се пенеше сред скалите и донесените от течението дънери. Тук, в планинската си част, Гвенлех беше само плитък, макар и широк ручей, и можеше да бъде прекосен без проблеми. По-надолу, в Каедвен, в средното си течение, реката се превръщаше в непреодолимо препятствие — пропадаше с рев в дълбоки пропасти.

Когато стъпи във водата, конят ускори крачка, явно желаейки да стигне колкото се може по-бързо до другия бряг. Трис леко дръпна юздите — ручеят беше малък, не стигаше дори до свивката на краката на коня, но камъните на дъното бяха хлъзгави, а течението беше бързо и бурно. Водата се разбиваше в краката на коня и се пенеше около тях.

Магьосницата погледна към небето. Усилващият се вятър и студ тук, в планините, можеха да предвещават виелица, а перспективата да прекара поредна нощ в пещера или в скална цепнатина не я привличаше особено. Е, ако се наложеше, можеше да продължи пътя си дори сред виелицата, можеше да намира пътя чрез телепатия, можеше да се защити от студа чрез магия. Можеше, ако се наложи. Но предпочиташе да не се налага.

За щастие Каер Морхен вече беше близо. Трис накара коня да излезе на плосък насип — огромна каменна призма, измита от ледовете и водния поток — и навлезе в тесен проход между скалните блокове. Стените на каньона се издигаха отвесно и като че ли се събираха високо горе, разделени само от тънка ивица небе. Стана по-топло, защото виещият над скалите вятър не я достигаше, не биеше в нея и не я хапеше.

Проходът се разшири, прерасна в клисура, а после в долина — огромна, кръгла и изпълнена с дървета котловина, ширнала се между зъбестите скали. Магьосницата пренебрегна полегатите, лесно достъпни покрайнини на котловината, а се спусна направо в гората, в гъсталака. Сухите клони запукаха под копитата. Конят, принуден да престъпва през повалените дънери, започна да пръхти, да подскача, да тропа с крак. Трис опъна повода, дръпна скопеца за косматото ухо и изруга грозно, припомняйки му злорадо за физическия му недостатък. Конят като че ли наистина се засрами и тръгна по-плавно и по-бодро, като избираше сам пътя си сред гъсталака.