Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 125

— Белия пламък — промърмори Демавенд. — И ще дойде Белия студ, а след него — Бялата светлина. А после светът ще се възроди с помощта на Белия пламък и Бялата кралица… И аз съм го чувал. Това е от предсказанията на Ithlinne aep Aeyenien, елфическата пророчица. Заповядах да хванат един монах, който крещеше за това на пазарния площад във Венгерберг и палачът дълго време се опитваше да изтръгне от него информацията за това колко злато му е платил Емхир. Но проповедникът през цялото време плещеше за Белия пламък и Бялата кралица… до самия край.

— По-внимателно, Демавенд — намръщи се Визимир. — Недей да създаваш мъченици, защото Емхир точно от това се нуждае. Лови нилфгардските агенти, но не пипай монасите, защото последствията може да бъдат непредсказуеми. Те продължават да се ползват с влияние и доверие сред народа. Достатъчни са ни главоболията с „катериците“, за да рискуваме размирици в градовете или селски войни.

— По дяволите! — изсумтя Фолтест. — Да не правим това, да не рискуваме онова, не можем да правим еди-какво си… Затова ли сме се събрали, да изброяваме какво не можем да правим? Или ти, Демавенд, ни събра в Хаге, за да проливаме сълзи и да оплакваме нашата слабост и немощ? Нека започнем да действаме най-накрая! Трябва да направим нещо! Трябва да сложим край на това, което става!

— Предлагам това от самото начало. — Визимир се изправи. — Предлагам именно да действаме.

— Как?

— Какво можем да направим?

Отново настъпи мълчание. Вятърът шумеше, капаците на прозорците на замъка хлопаха.

— Защо всички гледате в мен? — попита изведнъж Меве.

— Възхищаваме се на красотата ти — измънка отпиващият от халбата Хенселт.

— И заради това също — потвърди Визимир. — Меве, всички знаем, че успяваш да намериш изход от всякакви ситуации. Имаш женска интуиция, ти си умна жена…

— Престани да ме ласкаеш. — Кралицата на Лирия сплете пръсти върху полата си и се загледа в потъмнелите гоблени, на които бяха изобразени ловни сцени. Полетели в скок хрътки бяха вирнали носове към хълбоците на бягащ от тях бял еднорог. „Никога не съм виждала жив еднорог — помисли си Меве. — Никога. И може би вече никога няма да видя.“

— Нашата ситуация ми напомня за дългите зимни вечери навремето в ривския замък — каза тя след продължително мълчание, откъсвайки поглед от гоблена. — Тогава се усещаше нещо във въздуха. Съпругът ми се чудеше как да се добере до поредната придворна дама. Маршалът се чудеше с какви комбинации да предизвика по-бързо война, за да се прослави. Магьосникът си въобразяваше, че той е кралят. Прислугата не искаше да прислужва, шутът беше тъжен, навъсен и ужасно скучен, кучетата виеха меланхолично, а котките спяха, без да обръщат внимание на мишките, разхождащи се по масата. Всички чакаха нещо. Всички ме поглеждаха крадешком. А аз… Тогава аз… Показах им. Показах на всички на какво съм способна, и то по такъв начин, че стените се тресяха, а мечките в околността се будеха в бърлогите си. И глупавите мисли веднага излетяха от главите на всички. Веднага всички разбраха кой командва.