Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 123

— Ако са научили нещо — сви рамене Хенселт, — няма да преминат през Яруга. Устието на реката на границата между Цинтра и Верден продължава да се контролира от Ервил и трите му крепости: Настрог, Розрог и Бодрог. Тези крепости е невъзможно да бъдат превзети с поход, тук няма да помогне никаква съвременна техника. Флангът ни е защитен също така от флота на Етайн от Цидарис, благодарение на него и на пиратите от Скелиге властваме над крайбрежието. Ярл Крах ан Крайт, както си спомняте, не подписа примирие с нилфгардците и редовно напада и подпалва крайморските селища и фортове в Периферията. Нилфгардците го наричат Тирт ис Муир, Морския глиган. Плашат децата си с него!

— Уплахата на нилфгардските деца няма да ни осигури безопасност — усмихна се накриво Визимир.

— Така е — съгласи се Хенселт. — Ще ни я осигури нещо друго. Без да владее устието на реката и крайбрежието и при положение, че флангът му е оголен, Емхир вар Емрейс няма да може да снабдява с провизии отрядите, които се прехвърлят на десния бряг на Яруга. Какви мълниеносни преходи, какви рейдове на кавалерията? Това е смешно. Три дни след форсирането на реката армията им ще спре да напредва. Половината ще обсадят крепостите, другата половина ще се разпръснат, за да грабят и да търсят фураж и провизии. А когато знаменитата им кавалерия изяде по-голямата част от собствените им коне, ще им устроим втори Соден. По дяволите, чак ми се иска да прекосят реката! Но не се бойте, няма да го направят.

— Да допуснем — обади се изненадващо Меве от Лирия, — че няма да прекосят Ярига. Да допуснем, че Нилфгард просто ще изчаква. Обаче да се замислим това за кого е от полза — за нас или за тях? Кой може да си позволи да чака в бездействие и кой — не?

— Именно! — поде Визимир. — Меве, както винаги, говори малко, но попада точно в същността на проблема. Емхир има време, господа, а ние — не. Нима не виждате какво става? Преди три години Нилфгард откърти един камък от склона на планината и сега спокойно чака лавината. Просто чака, а от склона се посипват все нови и нови камъчета. Защото онзи, първият, се оказа камъкът, който не бива да се пипа. А когато стана ясно, че е достатъчно да бъде побутнат, за да полети, се намериха други, на които лавината им допада като идея. От Сините планини до Бремервод по горите скитат елфически „ударни отряди“ и това вече не е малка партизанска война, а голяма, истинска война. Няма да мине много време и в битката ще се включат и свободните елфи от Долината на Блатхан. В Махакам се бунтуват джуджетата, дриадите от Брокилон стават все по-дръзки. Това е война, широкомащабна война. Вътрешна война. Гражданска. Наша. А Нилфгард чака… Как мислите, за кого работи времето? В ударните отряди на Scoia’tael се бият трийсет-четирийсетгодишни елфи. Но те живеят по триста години! Те имат време, а ние нямаме!