Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 119

— Гералт! Хей, Гералт!

— Лютиче? Почакай… Не влизай, моля те…

— Как така да не влизам? Какво означава това да не влизам? — поетът бутна прозорчето. — Не си сам, така ли? Да не би точно сега да оправяш някоя?

Без да дочака отговора и без изобщо да се нуждае от него, Лютичето се качи върху перваза, като събори наредените там ябълки и лукови глави.

— Гералт… — изпъшка той и веднага млъкна. А после изруга полугласно, вторачен в светлозелената медицинска престилка, захвърлена на пода. Отвори уста смаяно и изруга още веднъж. Всичко можеше да очаква. Но не и това.

— Шани… — поклати глава той. — Да ме…

— Без коментари, моля. — Вещерът се надигна и седна на леглото. А Шани издърпа чаршафа и се покри чак до чипото носле.

— Е, влизай. — Гералт се пресегна към панталона си. — Щом влизаш през прозореца, значи работата е сериозна. Защото, ако не е сериозна, веднага ще те изхвърля обратно навън.

Лютичето слезе от перваза, като събори останалите луковици. Придърпа с крак едно столче, седна. Вещерът вдигна от пода дрехите — и своите, и на Шани. Физиономията му беше сконфузена. Облече се безмълвно. Медичката, криеща се зад гърба му, закопчаваше ризата си. Поетът я разглеждаше безсрамно, мислено търсейки сравнения и рими за кожата й, златиста под светлината на лампата, и за малките й гърди.

— Е, какво има, Лютиче? — Вещерът закачи скобите на ботушите си. — Казвай.

— Събирай си багажа — отговори поетът сухо. — Трябва да тръгнем спешно.

— Колко спешно?

— Много спешно.

— Шани… — изкашля се Гералт. — Шани ми каза за шпионите, които са те следили. Измъкнал си се от тях, както разбирам?

— Нищо не разбираш.

— Риенс?

— Още по-лошо.

— В такъв случай наистина не разбирам… Момент. Реданците? Третогор? Дийкстра?

— Позна.

— Това още не е повод…

— Това вече е повод! — прекъсна го Лютичето. — Тях не ги интересува Риенс, Гералт. Интересуват ги Йенефер и момичето. Дийкстра иска да знае къде са те. Ще те принуди да му кажеш. Сега разбираш ли?

— Сега — да. Значи се омитаме. Как, през прозореца ли?

— Няма друг начин. Шани? Ще се справиш ли?

Медичката изпъна престилката си и каза:

— Това не е първият прозорец през живота ми.

— Не се съмнявам. — Поетът я изгледа внимателно, надявайки се, че ще успее да намери успешна рима или метафора за руменината по лицето й, но не успя. Видя само весели пламъчета в кафявите й очи и безсрамна усмивка.

На перваза кацна безшумно голяма сива сова. Шани тихо извика. Гералт посегна към меча си.

— Не ставай глупава, Филипа — каза Лютичето.

Совата изчезна, а на нейно място се появи неловко приклекналата Филипа Ейлхарт. Магьосницата веднага скочи в стаята си, като оправи дрехите си и косата си.

— Добър вечер — изрече тя студено. — Представи ме, Лютиче.

— Гералт от Ривия, Шани от Медицинския. А совата, която толкова ловко летеше подир мен, изобщо не е сова, а Филипа Ейлхарт от Съвета на магьосниците, понастоящем служеща на крал Визимир, украшението на двореца в Третогор. Жалко, че имаме само едно кресло.

— Напълно достатъчно е. — Магьосницата седна на освободеното от трубадура столче и огледа мрачно присъстващите, като задържа погледа си по-продължително върху Шани. Лютичето видя смаяно как медичката изведнъж се изчерви.