Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 114

— А аз — отговори поетът, набирайки дързост — постоянно имам усещането, че говориш само за да упражняваш мускулите на устните и езика си. Да преминем към конкретните неща, елиминирай от речта си метафорите и празното красноречие. За какво става въпрос този път?

Седяха пред голяма дъбова маса, между стелажи, отрупани с книги и навити пергаменти, на най-високия етаж на ректората, в дадени под наем помещения, които Дийкстра шеговито наричаше Катедра по най-нова история, а Лютичето — Катедра по сравнителен шпионаж и приложна диверсия. Бяха четирима: освен Дийкстра и поета в разговора участваха още две лица. Едното от тях беше, както обикновено, Ори Ройвен, старият и вечно настинал секретар на шефа на реданските шпиони. Другото лице беше необичайно.

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза студено Дийкстра. — Но понеже ти доставя удоволствие да се правиш на идиот, няма да ти развалям забавлението и ще ти обясня всичко с прости думи. А може би ти искаш да се възползваш от тази привилегия, Филипа?

Лютичето хвърли поглед към мълчалата до момента необичайна четвърта личност в стаята. Филипа Ейлхарт сигурно беше дошла в Оксенфурт неотдавна или възнамеряваше да си тръгне веднага, защото не беше с рокля, не носеше любимите си скъпоценности с ахати и не беше ярко гримирана. Носеше къс мъжки кафтан, гамаши и високи ботуши — костюм, който поетът наричаше „полеви“. Тъмните коси на магьосницата, обикновено разпуснати и разрошени в живописен безпорядък, сега бяха сресани и завързани с лента на тила.

— Да не губим време — каза тя, повдигайки изящните си вежди. — Лютичето е прав. Да се откажем от красноречието, от ефектните, но празни приказки. Проблемът, пред който сме изправени, е прост и банален.

— О, да — усмихна се Дийкстра. — Банален. Опасен нилфгардски агент, който вече можеше банално да лежи в моя най-сигурен затвор в Третогор, банално избягва, банално предупреден и изплашен от баналната глупост на господата Лютичето и Гералт. Виждал съм хора, качени на ешафода за значително по-дребни баналности. Защо не ме уведоми за готвената от вас засада, Лютиче? Не ти ли наредих да ме информираш за всички намерения на вещера?

— Не знам нищо за плановете на Гералт — излъга убедително Лютичето. — Нали ти казах, че тръгна към Темерия и Соден, за да търси онзи Риенс. Уведомих те също и когато се върна. Бях сигурен, че се е примирил с неуспеха. Риенс буквално се разтвори във въздуха, вещерът не намери никакви следи от него — казах ти и това, ако си спомняш…

— Излъга ме — изрече студено шпионинът. — Вещерът е намерил следи от Риенс. Във вид на трупове. И тогава е решил да промени тактиката. Вместо да преследва Риенс, е решил да изчака Риенс да намери него. Постъпил е на работа на кораб на Компанията на Малатиус и Грок като охрана. Добре си е направил сметката. Знаел е, че Компанията ще разгласи широко този факт, Риенс ще научи и ще предприеме нещо. И господин Риенс така и направил. Странният, неуловим господин Риенс. Наглият, самоуверен господин Риенс, който дори не иска да използва фалшиви имена или да преиначава своето. Господин Риенс, който от миля разстояние вони на нилфгардско огнище. И на магьосник ренегат. Така ли е, Филипа?