Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 112

Той се огледа. Двамата типове, които не се бяха сдобили нито с окарини, нито с пищялки, нито с гусли, го следваха на известно разстояние, наблюдавайки внимателно върховете на дърветата и фасадите на къщите.

Подсвирквайки си безгрижно, поетът свърна от главната алея и се насочи към сградата, в която се помещаваше Катедрата по медицина и билколечение. Алеята, водеща към Катедрата, беше пълна със студентки с традиционните светлозелени дрехи. Лютичето се вглеждаше внимателно, търсейки познати лица.

— Шани!

Младичката медичка с тъмночервена, подстригана малко под ушите коса вдигна глава от атласа по анатомия, стана от пейката.

— Лютиче! — усмихна се тя, присвивайки веселите си кафяви очи. — От колко години не съм те виждала! Ела, ще те представя на приятелките си. Те обожават стиховете ти…

— После — прошепна бардът. — Погледни крадешком, Шани. Виждаш ли тези двамата?

— Шпиони. — Медичката смръщи чипото си носле и изсумтя и Лютичето не за първи път се възхити от това колко лесно студентите разпознават разузнавачите, шпионите и осведомителите. Отвращението, изпитвано от академичната общност към тайните служби, беше пословично, макар и да нямаше рационално обяснение. Територията на университета беше екстериториална и свещена, а студентите и преподавателите се ползваха с неприкосновеност. Службите, макар и да следяха академичната общност, не се осмеляваха да й досаждат.

— Вървят след мен от пазарния площад — каза Лютичето, правейки се, че прегръща медичката и я ухажва. — Можеш ли да направиш нещо за мен?

— Зависи какво. — Девойката отдръпна стройната си шия като уплашена сърна. — Ако пак си се забъркал в някоя глупава история…

— Не, не — бързо я успокои той. — Искам само да предам едно съобщение, а не мога заради тези боклуци, които са се залепили за мен…

— Да извикам ли момчетата? Само един вик е достатъчен — шпионите веднага ще те оставят на мира.

— Я се успокой. Искаш ли да избухнат безредици? Скандалът с търговския квартал за нехора още не е утихнал, а ти вече искаш нови? Освен това мразя насилието. Аз ще се справя с шпионите. А ти, ако можеш…

Той приближи устни до косите на девойката и известно време шепна нещо. Очите на Шани се ококориха.

— Вещер? Истински вещер?

— Тихо, в името на боговете. Ще го направиш ли?

— Естествено — усмихна се охотно медичката. — Макар и само защото съм любопитна да видя отблизо знаменития…

— Тихо, помолих те. Само помни — никому нито дума.

— Лекарска тайна. — Шани се усмихна още по-мило, а на Лютичето отново му се прииска най-накрая да напише балада за този тип девойки — не от най-красивите, но прекрасни; такива, които човек сънува нощем, докато същевременно забравя след пет минути онези, притежаващите класическа красота.