Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 98

Само ако непоносимата леля Франсиска и Карлос не живееха при нея! Ако я оставеха да се грижи сама за себе си, нямаше така да се отдели от съседите и приятелите си. Ако не я принуждаваха да се затваря в себе си, нямаше да носи повече черно, нямаше да роптае глухо срещу съдбата си и щеше да престане да тъгува за смъртта на баща си и да се възмущава от неочакваното му предателство.

В завещанието на Алехандро Брет Дейнджърмънд бе определен за неин настойник. Можеше да прави нея, каквото пожелаеше. Разпореждаше се с имота и парите до женитбата й. Сабрина побесня най-вече от изричната уговорка в завещанието, че Брет имаше правото да й определи съпруг. Ако изборът й не му харесаше, цялото богатство на дел Торес, с изключение на не особено щедра издръжка, преминаваше в ръцете на настойника.

Сабрина стисна зъби. Господи, как не полудя в деня, когато отвориха завещанието! Франсиска вилня като безумна, но волята на Алехандро беше неоспорима. Най-бързо се примири Карлос, защото Сабрина веднага му даде ясно да разбере, че не може и дума да става за брак с него.

Младата жена си казваше, че днес е особено потисната, защото Карлос е в Мексико Сити, за да продаде голямо стадо говеда. След Алехандровата смърт отново се бяха сближили и сега, останала сама с леля Франсиска, й липсваше компанията му. С него поне можеше да се посмее от време на време…

Но не само отсъствието на Карлос я притесняваше. Досадният проблем е настойничеството през последните седмици опасно напомняше за себе си. След отварянето на завещанието Сабрина нетърпеливо очакваше вест от Брет, но получи само учтиво писмо от адвоката му в Ню Орлиънс, в което се съобщаваше, че в момента настойникът й е извън страната. Щом се завърнел, щял да поеме задълженията си. Сабрина въздъхна и отново си припомни странната случка през миналия октомври. Беше се свила на възглавниците в павилиона, когато внезапно чу приближаващ се конски тропот. Сърцето й спря. В сянката на дърветата се появи кафяв жребец, но чийто гръб седеше висока, тъмна фигура. Лицето беше прикрито от широкопола шапка и гъста черна брада. За кратък, опияняващ миг Сабрина повярва, че това е Брет. Широките рамене, гордата осанка, изправената глава… времето сякаш спря да тече. Ала когато се изправи, за да се покаже, конят и ездачът изчезнаха като привидение в мрачните сенки на гората. После често се питаше дали всичко не беше само сън.

С въздишка се отърси от вълнуващия спомен. В никакъв случай не беше Брет. Той не би избягал току така.

Първоначалният й гняв по въпроса с настойничеството се уталожи, но фактът, че един ден Брет отново ще навлезе в живота й, висеше като Дамоклиев меч над главата й. Можеше само да чака… и да се чуди на решението на баща си.

Внезапно старата й гордост и буйност отново се събудиха. В никакъв случай не биваше да лежи сразена на земята, като се появеше той. Щеше да му докаже, че Сабрина дел Торес може по всяко време да му даде достоен отпор.