Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 97

Оли бе горчиво разочарован и е присъщото си нахалство се опита да я накара да промени мнението си, но Сабрина остана непреклонна. Накрая момъкът се примири и я натовари с послание до Лупе. Той непременно щял да дойде пак, независимо дали след година или след десет, и се надявал тя да го чака.

— Не исках да оставя Лупе, но сега шефът се нуждае от мен повече от всякога. Кажете й, че щом шефът се оправи, ще дойда да я взема. Кълна се!

И набързо изчезна. След този разговор Сабрина отново се изправи лице в лице с действителността и се постара да разруши веднъж завинаги илюзията, каквато представляваше любовта й към Брет Дейнджърмънд. Приключи с нея, като с някой прекрасен сън, превърнал се внезапно в кошмар, и е огромно усилие на волята взе отново в ръка разпръснатите нишки на своя живот. Предаде на Лупе посланието на Оли и й завидя. Момичето щеше да продължи да се надява.

Все пак ставаха и добри неща. Сабрина започна да обръща повече внимание на Лупе и когато няколко месеца по-късно Бонита предложи да обучат някое момиче, което да поеме задачите й на камериерка, Сабрина избра Лупе. Бонита много се зарадва. Момичето й беше кръщелница и се оказа изключително възприемчиво и сръчно.

При мисълта за вярната стара Бонита лицето на Сабрина помръкна. Дали вече знаеше, че дните й са преброени, когато потърси момиче да заеме мястото й един ден? Само година по-късно почина по време на епидемия от треска.

Съдбата избира странни пътища, казваше си Сабрина. Беше ли съдба, че през 1804 година чичо Луис бе убит от един от биковете, купени от баща й?

А кой би могъл да помисли, че леля Франсиска ще се промени така ужасно след смъртта на мъжа си? Мегерата, която управляваше с желязна ръка дома на семейство да Ла Вега, вече не съществуваше. На нейно място се появи една достойна за съжаление, прекършена старица.

С течение на годините ранчото де Ла Вега намаля наполовина, а след смъртта на Луис, Карлос продаде хасиендата и се пресели с майка си при Сабрина и баща й. Сабрина скоро се примири с присъствието им в дома си, макар да й беше неприятно, защото Карлос продължаваше да храни надежди един ден да се ожени за нея.

— Толкова много мъртви — каза си горчиво младата жена. Само преди една година си отиде и баща й…

Сабрина скри лице в ръцете си. Болката бе все така силна, както през първия ден. Дали някога щеше да се примири и е нея?

Времето заличаваше раните, но Сабрина още не можеше да повярва в целебната му сила. Тъгата по рано загиналия баща продължаваше да я измъчва.

Смъртта му бе неочаквана и което беше още по-лошо — насилствена. Връщал се на кон от Накодочес и вероятно бил нападнат от разбойник. В прахта до тялото му личаха следи от ожесточена борба. Алехандро бе убит със стилет с дръжка от седеф. Ценните му вещи бяха изчезнали, също и гривната с тюркоаза подарена му от Елена. Убиецът не бе открит въпреки обещаното голямо възнаграждение.

Сабрина приглади черните си копринени поли. Годината на траура за баща й бе отминала, можеше отново да носи цветни дрехи, но това й изглеждаше неподходящо. Къде останаха устремът, радостта от живота, питаше се уморено тя. Дали няма да увехна като някоя тъжна девица?