Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 78

Целувката беше дълга и страстна и Сабрина загуби всяка представа за време и място. Не се съпротивляваше — не би могла да го стори дори ако животът й беше в опасност. Мъжът до нея беше Брет и тя го обичаше. Предаде се на страстта, устните й се разтвориха покорно, езикът й потърси неговия.

Брет простена, отдели се рязко от нея и задавено прошепна:

— Лудост е, дете, но аз не мога да се преборя с лудостта си! — Притисна стройното й тяло още по-плътно до своето и призна: — Не исках да се случва. Борих се със себе си, но не можах да забравя как те държах в обятията си на поляната. Както изглежда, няма да спечеля битката.

Защитена в силната мъжка прегръдка, Сабрина тихо промълви:

— Толкова ли е страшно това? Защо се бориш толкова упорито?

Брет горчиво се засмя.

— И питаш за това мен? Знаеш ли колко пъти са ме предавали жените?

— Не ставай глупав! — смъмри го строго Сабрина. — Може би си придобил болезнен опит в миналото, но това няма нищо общо с нас. Нищо!

Той вдигна глава и я погледна право в лицето. После почти благоговейно я погали по бузата.

— Искам да вярвам в това. Трябва да вярвам, защото ти ме омагьоса, Сабрина. Преследваш ме ден и нощ — като треска. — Целуна я отново, силно и безпощадно. — Нощем копнея за теб. Мъча се да се убедя, че си като всички жени и ще ми причиниш ужасна болка, но накрая остава само парещият копнеж да те държа в прегръдките си… да те любя.

Сабрина погали тъмните му къдрици и прошепна:

— Но в това няма нищо лошо.

— О, боже! — извика Брет. — Откъде да знам! Когато те видях в прегръдките на Карлос, ми се искаше да го убия на място — а теб да удуша за това, което ми стори. Никоя жена не е предизвикала в сърцето ми такава ревност.

Сабрина понечи да протестира, но Брет сложи пръст на устните й и заповяда:

— Не! Да забравим миналото. Ти каза, че то не бива да има нищо общо е нас. — Тъмнозелените очи заискриха опасно. — Желая те, но инстинктът ми казва, че би трябвало да се метна на коня си и да побягна, сякаш ме гонят всички демони на ада. Ала не мога! Здраво съм се оплел в мрежата ти. Сигурно съм луд! Самозалъгвам се, че го правя, за да те спася от Карлос, но и двамата знаем, че това не е истина, нали?

Тъжният поглед на Сабрина се опита да проникне в дълбините на очите му. Толкова дълго беше копняла да чуе от устата му признание в любов. Но не си го беше представяла така. Той я желаеше, да. Но любов? Не спомена нито дума за любов. Ала тя се опитваше да вярва, че желанието ще се превърне в любов. Кой знае, може би мъжете като Брет разбираха под любовта само удовлетворяването на плътските си желания? Все пак защо толкова се гневеше? Тя щеше да се задоволи с това, което й даваше. Беше й необходимо време. Щеше да му докаже, че не всяка жена е предателка. И един ден щеше да я обикне истински.

Като не получи отговор, Брет я разтърси грубо.

— Никакъв отговор? Никакъв дързък коментар? Никаква доволна усмивка, че лежа покорно в краката ти?

Непонятно защо, настроението й се повиши и я обзе чувство на сигурност — всичко ще свърши добре. Лека усмивка озари лицето й.