Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 133

Решително впери очи в него и зачака приближаването му. Косата на Брет беше разрошена, една къдрица беше залепнала на мокрото му чело, ризата беше отворена до кръста, бронзовата от слънцето кожа прозираше през къдравите тъмни косми на гърдите му и изведнъж Сабрина се почувства привлечена от тази властна мъжественост.

Преглътна конвулсивно и се опита, макар и напразно, да се изплъзне от магическото излъчване. Погледна го и заекна:

— Ранен ли си? Какво стана навън? Карлос ранен ли е?

Карлос й беше напълно безразличен, но това беше първото, което й хрумна. Вече не беше способна да разсъждава, забрави всичко, освен властното желание да лежи в прегръдките му, да го докосва, да го люби…

Брет саркастично вдигна вежди.

— Толкова много съчувствие! — Показа й окървавените си пръсти и продължи: — Ще ги целунеш ли, за да оздравеят по-скоро, скъпа?

Сабрина стоеше неподвижна. Въздухът трепереше от трудно потискана агресивност. Нефритенозелените очи искряха предизвикателно.

Запленен, Брет не откъсваше поглед от Сабрина. Светлината на свещите превръщаше червено-златистата й коса в огън, леденозеленото на роклята и прозрачната наметка засилваха усещането за нещо въздушно и неземно. Ала той много добре знаеше, че насреща му стои не приказна фея, а жена от плът и кръв, изгаряща от огън и страст. Тялото му помнеше топлината на кожата й, пламъка, който лумваше в него и при най-малко докосване. Пожела си този огън никога да не загасва и в този миг разбра, че я обича. Винаги я бе обичал и щеше да е най-глупавият мъж на земята, ако позволи да го отделят от нея. Вече нищо нямаше значение, трябваше само до си извоюва правото да я нарече своя. Какво от това, че парите имаха за нея повече тежест, отколкото любовта му! Дори злобните лъжи на Карлос вече не му действаха. Той самият бе преживял доста приключения и не биваше да се засяга така дълбоко, че и тя е имала други любовници. Но той никога не беше обичал! Използваше жените и си го признаваше без срам. Чувствата не играеха никаква роля в живота му. Нито една жена не успя да го развълнува — докато се появи Сабрина. А след като изживя веднъж тази висша радост да лежи в прегръдките на любима жена, сега се питаше как бе преживял годините без нея. Естествено след онази нощ преди шест години бе имал и други жени — все пак не бе монах — но странно, след завръщането си от Дерня не се впусна в еротични приключения. Сякаш предусещаше, че Сабрина ще се върне в живота му и че и без това нямаше да намери утеха при друга жена. Пред него стоеше единствената, която съумя да завладее сърцето му. Това бе горчиво прозрение. Важните жени в живота му никога не се бяха отнасяли добре с него: майка му го изостави, Даяна Парди разтвори дълбока рана в сърцето му. Ала нищо не можеше да се сравни с болката, изпитана при развалянето на годежа със Сабрина. И въпреки това, цели шест години по-късно, той отново бе готов да надене на врата си брачния хомот, готов да понесе толкова болка, колкото и радост. Примиряваше се с болката, защото знаеше, че без нея животът му щеше да бъде много по-непоносим. Нека му причинява болка, само да бъде до него…