Читать «Лилия в нощта» онлайн - страница 101

— Нима си вярвал, че просто ще дойдеш тук след шест години, ще се ожениш за Лупе и на следващия ден ще я отведеш?

Той се ухили виновно.

— Всъщност не. Но шефът каза… — Изведнъж зяпна като риба на сухо.

— Какво има? — изненада се Сабрина.

— Бог ми е свидетел, мис, просто забравих! — Оли едва не потъна в земята от срам. От вълнение забравих да ви предам писмото.

Сабрина пребледня.

— Това е разбираемо.

— Винаги съм знаел, че с вас могат и коне да се крадат, мис! — произнесе с възхищение Оли и затърси пол ризата си. Намери плика и го подаде на Сабрина със загрижено лице. — Мис — промълви колебливо, — не знам защо така се объркаха отношенията ви. Ала шефът преживя много тежко и през последните години ужасно се промени. Винаги е бил корав човек, но сега е като студена стомана, почти е никого не общува. Не знам какво пише в писмото, но ще ви кажа едно: завещанието на баща ви никак не го зарадва. Като разбра, че е определен за ваш настойник, побесня от гняв. Такова нещо не бях чувал никога! Разкрещя се, че не искал да има нищо общо. Да си търсите другаде бавачка и да не му досаждате! Но после размисли и каза, че го дължи на баща ви и ще изпълни дълга си само заради паметта на дон Алехандро. — Оли подръпна смутено ухото си. Студеното лице на Сабрина подсказваше, че си е позволил твърде много. — Мислех си, че все пак трябва да го знаете — смутолеви той.

— Благодаря — промърмори с ледена учтивост Сабрина. — Моля те, би ли ме оставил сега сама с писмото?

— Разбира се, мис! — отговори бързо Оли. Но след това, сякаш за първи път забелязваше черното й облекло, тихо добави: — Съжалявам много за баща ви, мис… Трябваше веднага да ви го кажа. Дон Алехандро беше добър човек и сигурно много ви липсва. — Спря се, размисляйки дали да продължи, но пое дълбоко въздух и каза: — Мис, това много наскърби шефа. Толкова зъл не го бях виждал никога. Закле се, че един ден ще намери убиеца. Дни наред седя мълчалив и тъжен, после внезапно изчезна и ме остави сам в Ню Орлиънс. — Оли загрижено поклати глава. — Уверен съм, че тръгна да търси убиеца! Но след седмица се появи също така внезапно, както беше изчезнал. Държеше се, сякаш нищо не се е случило. А може би просто е искал да остане сам с болката си, за да се пребори с нея. Никога не го показа външно, но аз знам, че продължава да тъгува за баща ви…

Думите на Оли продължиха да звучат в ушите й и след като той излезе. Сабрина се настани с писмото в ръка зад старото чамово писалище на баща си и се загледа в празното пространство. После е въздишка поклати глава, за да прогони мъчителните мисли, разчупи печата и зачете набързо написаните редове.

Ала скоро поруменя от гняв и го захвърли на пода. Господи! Какво нахалство!

Никакво обръщение, никакви съболезнования, нито една лична дума. Само сурови факти и студени, безчувствени заповеди. Той щял, пишеше Брет, да поеме пълния контрол върху имуществото. Скоро щял да вземе решение къде да живее тя и е кого може да общува. Директорът на търговската къща в Ню Орлиънс вече го информирал за финансовото състояние, а агентът на семейството в Мексико Сити щял колкото се може по-скоро да изпрати доклад. Междувременно й позволявал да живее в ранчото.