Читать «Рийган» онлайн - страница 23

— Естествено — прошепна Рийган. — Как можах да забравя?

Докато следобедът минаваше с избора на нови мостри, Рийган престана да се удивява на всичко. Кожухарят донесе парчета от соболеви кожи, хермелин, чинчила, бобър, рис, вълк и ангорска коза. Обущарят взе със себе си разцветки, защото щеше да изработи към всяка рокля и манто чифт меки домашни обувки, които щеше да оцвети в съответствие с дрехите. После обсъди с нея обувките, от които се нуждаеше за езда и разходка, докато шапкарката и мадам Роза съгласуваха шапки и рокли с ръкавичаря.

Когато се здрачи, всички бяха капнали от умора. Рийган изглеждаше най-унило от всички, защото не забравяше, че трудът през този ден ще отиде на вятъра, тъй като вероятно нито един човек на света не можеше да плати всички дрехи, които бяха поръчани днес. Тя каза на мадам Роза, че най-напред трябва да се представят всички сметки, преди да се разкрои дори един модел, и че най-напред трябва да получат парите и после да пристъпят към работата. Шивачката се усмихна любезно и отвърна, че сметките щели да бъдат готови още утре сутринта.

Когато Рийган най-сетне остана сама, тя се строполи в едно кресло, капнала от напрежението на деня и угризения на съвестта. Знаеше от самото начало, че играеше нечестна игра с хората, защото търговците и занаятчиите щяха да бъдат много ядосани, ако узнаеха, че цял ден са работили за този дето духа.

Когато най-сетне дочу тромавите стъпки на Травис по стълбището, тя се почувства твърде угнетена, но за всичко си беше виновна сама. Когато отвори вратата, хвърли по него една обувка и го улучи по рамото.

— Какво значи това? — попита той засмяно. — Мислех си, че поне сега ще се зарадваш малко като ме видиш отново. Та ти винаги се оплакваше, че нямаш никакви дрехи.

— Никога не съм искала от вас да се грижите за моите дрехи. Нямате никакво право да сте мой опекун и да ме вземате със себе си във вашата варварска страна. Няма да отпътувам с вас, разбрахте ли ме? Аз съм англичанка и ще остана в Англия.

— Къде се дянаха тогава твоето семейство и къде се изпокриха твоите приятели? — попита той саркастично. — Загубих още един ден да издирвам къде си живяла досега, но без никакъв успех. Никой не признава, че те е познавал някога. По дяволите! — извика той и прокара длани през косата си. — Що за хора са тези англичани, които с лека ръка отписват дете като теб?

Може би беше преуморена, не беше спала добре през последната нощ и беше прекарала напрегнат ден. Очите й се напълниха със сълзи. Беше толкова ядосана през последните два дни, че въобще не й остана време да размисли върху чувствата си.

Преди да каже нещо, Травис я притегли в прегръдките си. Тя го отблъсна и понечи да протестира.

— Остави ме на мира — прошепна едвам, докато се опитваше да се откопчи от обятията му. Той я притискаше здраво към гърдите си, докато тя зарови лице в рамото му и се разхлипа безпомощно.

Травис я взе на ръце, седна с нея в едно кресло и я залюля като малко дете.