Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 90

— Каква несправедливост?

— Както знаеш, баща ти и аз бяхме партньори. Той ме лиши от моя дял при първия си голям удар.

— Било е преди четирийсет години.

— Което само утежнява престъплението. Докато аз цели четирийсет години се борех да оцелея, баща ти се къпеше в разкош.

Филип изтрака с белезниците си.

— Колко чудно се завърта колелото, а? Преди четирийсет години баща ти ми открадна късмета. И се наложи да отида на едно приказно местенце, наречено Виетнам, докато той продължаваше да богатее. Сега е дошъл моментът да си получа всичко обратно, че и повече. Иронията е невероятна. И само като си помисля, че сам ми го поднесе на сребърен поднос, Филип.

Филип не каза нищо.

Хаузър вдъхна отново. Обичаше жегата, обичаше този въздух. Никога не се бе чувствал толкова здрав и жизнен, както в джунглата. Единственото, което липсваше, беше лекият парфюм на напалма. Той се обърна към един от моряците:

— Сега ще се занимаем с Окотал. Хайде, Филип, не искаш да го пропуснеш, нали?

Двете канута бяха вече натоварени и моряците хвърлиха в едното от тях Филип и Окотал. Запалиха двигателите и се насочиха към лабиринта от мочурища и странични канали в далечния край на езерото. Хаузър стоеше в предната част и наблюдаваше.

— Оттук!

Лодките стигнаха застоялото мочурище, отрязано от главния канал с тежка, неподвижна вода. Пираните, Хаузър знаеше това, се събираха точно на такива места. Отдавна бяха изяли всичко, което се навърташе наоколо и сега бяха готови да се изядат една друга. Истинска злочестина за всяка твар, направила грешката да разбуди тези застояли води.

— Изгаси мотора. Спусни котва.

Двигателят изпърпори и последвалата тишина беше нарушена единствено от двата меки плясъка на каменните котви.

Хаузър се обърна и погледна Окотал. Щеше да бъде интересно.

— Изправете го!

Моряците го вдигнаха на крака. Хаузър пристъпи напред и се взря в лицето му. Индианецът, облечен във военна риза и панталони, изглеждаше сериозен и спокоен. Очите му не изразяваха нито страх, нито омраза. Този тауака, помисли си Хаузър, беше показал, че е от онзи тип неудачници, чиито действия се ръководят единствено от такива отдавна отмрели понятия като чест и лоялност. Хаузър мразеше такива хора. На тях не можеше да се разчита, бяха непреклонни. Макс също се бе оказал такъв.

— Е, Дон Орландо — наблегна иронично на почтителното обръщение Хаузър. — Бихте ли казали нещо за свое оправдание?

Индианецът го гледаше немигащо.

Хаузър извади джобния си нож.

— Дръжте го здраво.

Войниците го сграбчиха. Ръцете му бяха стегнати на гърба, а краката му — събрани един до друг и вързани хлабаво.

Хаузър отвори джобния си нож и наточи острието му на точилото с бързи, отмерени движения. Опита го на палеца си и се усмихна. После се протегна и направи дълъг разрез през гръдния кош на Окотал, разрязвайки плата на ризата до кожата отдолу. Срезът не беше дълбок, но кръвта рукна, оцветявайки какито в черно.

Индианецът дори не трепна.

Хаузър направи втори плитък разрез на раменете, и още два на ръцете и гърба. Индианецът продължаваше да мълчи. Хаузър беше впечатлен. Не беше виждал такава издръжливост от онези дни, когато разпитваха пленници от виетконг.