Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 69

Тя поклати глава мрачно:

— Той е единственият.

— Толкова ли е трудно да се пресече това блато?

— Толкова.

— Защо той толкова много иска да ни помогне?

Тя поклати глава:

— Повярвайте ми, не знам. Сънувал е и е имал видения, и това е било едно от тях.

— Той наистина ли е сънувал, че идваме?

— О, да. Когато пристигна първият бял човек, той каза, че синовете му много скоро ще дойдат. И ето, че наистина дойдохте.

— Вярно предположение — произнесе Том на английски.

Прозвуча далечен изстрел, последван от втори. Проехтя като гръм, подет и странно изопачен от джунглата и заглъхна бавно. Беше страшно да се види какъв ефект произведе това върху Марисол. Тя пребледня, разтрепери се и се олюля. Но не каза и не направи нищо. Том се ужаси.

— Не са застреляли някого, нали? — попита той.

— Не знам.

Очите й бяха пълни със сълзи, но тя не показа никаква друга емоция.

Сали хвана ръката на Том.

— Може да разстрелват хора, за да си отмъстят на нас. Трябва да отидем и да се предадем.

— Не — възрази остро момичето. — Може да стрелят във въздуха. Не можем да направим нищо, освен да чакаме. — Една самотна сълза се отрони и се плъзна по гладкото й лице.

— Не би трябвало да стоим тук — каза Сали, преминавайки на английски. — Нямаме право да излагаме тези хора на опасност. Том, трябва да се върнем в селото и да се срещнем с войниците.

— Права си — съгласи се Том и се обърна, понечвайки да тръгне.

— Ще ни убият, ако се върнете — извика момичето. — Ние сме безсилни.

— Не мисля, че ще тръгнат да се разправят по такъв начин. — Гласът на Сали трепереше. — Ще се оплача в американското посолство. Тези войници ще бъдат наказани.

Марисол не каза нищо. Остана мълчалива, притихнала отново като елен, само раменете й потръпваха от време на време. Дори сълзите й бяха спрели.

21.

Люис Скиба остана сам в офиса си. Беше още ранен следобед, но той вече бе отпратил всички по домовете им, за да ги държи по-надалеч от пресата. Изключи служебния телефон и затвори двете външни врати към кабинета си. Отпусна се в стола и притвори очи. Компанията се разпадаше, но той искаше да остане далеч от всичко това, затворен в пашкула от тишина, обгърнат в златното сияние на мечтите си.

Борсовата комисия дори не беше изчакала затварянето на борсата, за да обяви проучването на отчетните нередности в „Лемпе-Денисън Фармасютикълс“. Съобщението се бе стоварило като чук върху борсата и сега „Лемпе“ бяха паднали на седем и четвърт и продължаваха да се смъкват надолу. Компанията напомняше умиращ кит, парализиран, наобиколен от обезумели и настървени акули — дребните акционери — които късаха парче по парче от още живата му плът. Това беше дива, примитивна ярост. И на мястото на всеки долар, който откъсваха от цената на акциите, зейваше стомилионова дупка в пазарната стойност на фирмата. А той беше безсилен.

Адвокатите бяха изпълнили дълга си и бяха издали обичайния за такива случаи бюлетин, в който се казваше, че тези твърдения „нямат основания“, че „Лемпе“ няма търпение да се кооперира и да изчисти името си. Граф, финансовият директор, беше изиграл своята част от пиесата, като заяви, че компанията стриктно е следвала основните принципи на отчетност. Финансовите ревизори изразиха възмущение, като заявиха, че са се осланяли на финансовите декларации и признанията на „Лемпе“ и че ако наистина съществуват някакви нередности, те самите са били измамени точно толкова, колкото и всички други. Всичките тези неща Скиба беше чувал от всяка въртяща далавери компания и юристите й, които се скъсваха да представят щедро факт след факт. Всичко беше като на кокили и замислено съвсем в стила на японската драма кабуки. Всички следваха сценария, освен него. И сега искаха да го чуят, него, великият и внушаващ ужас Скиба. Искаха да го изкарат на сцената. Да зърнат шарлатанина, който е дърпал конците.