Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 68

— Купете каквото искате и кажете на другите да се разкарат — викна момичето. — Те ще ви кажат цената. Не се пазарете; не е прието при нас. Само кажете „да“ или „не“. Цените са изгодни.

Тя се сопна на дрипавата редица от хора и те се потътриха едновременно и минаха по-напред.

— Тя май се кани да става началник на това село — каза Том на Сали, като гледаше подредените в редица хора.

— Вече е.

— Готови сме — обади се Марисол. Тя посочи първия мъж в редицата. Той пристъпи напред и протегна пет стари дрипави торби.

— Четиристотин.

— Долара?

— Лемпирас.

— Колко прави в долари?

— Два.

— Вземаме ги.

Следващият предложи голяма торба с боб, торба ронливи сухи зърна и неподдаващи се на описание очукани алуминиеви тиган и капак. Оригиналната дръжка липсваше и на нейно място стоеше красиво издялано парче дърво.

— Един долар.

— Вземаме ги.

Мъжът ги остави долу и отстъпи, докато следващият се приближаваше, хванал две тениски, два чифта мръсни къси панталони, шофьорска шапка и чисто нов чифт Найки.

— Тук е моментът да си сменя дрехите — каза Том. Той огледа маратонките. — Точно моят номер. Само като си помислиш — да откриеш чисто нов чифт на Еър Джордан чак тук.

— Те ги правят тук — каза Сали. — Спомняш ли си какви скандали се вихреха около предприятията, които експлоатират местните?

— И още как!

Процесията на стоки продължи: торби с боб и ориз, сушено и пушено месо, което Том реши да не проверява от твърде близо, банани, петдесет и пет галонови туби с бензин, пакет сол. Няколко души бяха донесли кутии с изключително силен „Райд“, който Том отказа.

Изведнъж тълпата се смълча. Том чу глухия шум на извънбордов двигател.

— Последвайте ме в гората. Бързо! — нареди момичето.

Множеството се пръсна мигновено и селото опустя. Марисол ги поведе хладнокръвно по една пътека към гората, почти невидима за неопитното око. Между дърветата се носеше дрезгава мъглица. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше само тресавище, но пътеката се виеше по такъв начин, че стъпваха винаги на твърда почва. Звуците на селото останаха някъде далеч и булото на гората ги обви отвсякъде. След десетина минути бърз ход водачката им спря.

— Ще чакаме тук.

— Колко време?

— Докато войниците си заминат.

— А какво ще стане с лодката ни? — попита Сали. — Няма ли да я познаят?

— Не се тревожете, вече я скрихме.

— Е, това наистина е било добра идея. Благодарим ви.

— Вие сте добре дошли при нас. — Хладнокръвното момиче извърна тъмните си очи надолу към пътеката и се заслуша, все така тиха и кротка, като елен.

— Къде ходиш на училище? — попита след малко Сали.

— В баптисткото училище надолу по реката.

— Мисионерското?

— Да.

— Християнка ли си?

— О, разбира се — извърна към нея сериозното си лице момичето. — Ти не си ли?

Сали се изчерви.

— Ами… да, родителите ми бяха християни.

— Това е добре — засмя се Марисол. — Не бих искала да отидете в ада.

— Марисол — каза Том в настъпилата неловка тишина, — любопитен съм дали в селото, освен Дон Алфонсо, някой друг знае пътя през блатото Миамбар.