Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 112

— Той не се страхува — каза Сали.

— Защото никога преди не е виждал хора.

Том бавно отстъпи назад и Сали го последва. Ягуарът продължаваше да ги гледа, сякаш това щеше да трае вечно. След което се стопи в мъглата.

Когато се озоваха в лагера, Дон Алфонсо изслуша разказа им за ягуара и сбръчканото му лице изрази тревога.

— Трябва да бъдем много внимателни — каза той. — Не бива да говорим повече за това животно. Иначе то ще ни последва, за да разбере какво си говорим. То е гордо и не обича да се говори лошо за него.

— Сигурна съм, че ягуарите не нападат хора — каза Сали.

Дон Алфонсо се засмя и удари Сали по коляното.

— Това е хубава шега. Когато ни погледне, какво мислиш вижда?

— Нямам представа.

— Вижда едно меко, глупаво, бавно, отвесно парче месо без рога, зъби и нокти.

— Тогава защо не ни нападна?

— Като всички котки, и то обича първо да си поиграе с храната си.

Сали потръпна.

— Лечителко, повярвай ми, не е приятно да бъдеш изяден от ягуар. Те изяждат първо езика и то далеч невинаги преди човек да е умрял. Следващия път, ако ви се удаде възможност да го убиете — убийте го.

Онази нощ гората беше толкова тиха, че Том не можа да заспи. По някое време след полунощ, надявайки се, че свежият въздух може да му помогне, той изскочи от хамака си и излезе пред колибата. Беше учуден от гледката, която се разкри пред очите му. Цялата гора наоколо фосфоресцираше, очертавайки изгнили пънове и дънери, мъртви листа и гъби; един луминесцентен пейзаж, който се простираше в гората, сливайки всичко в едно мъгливо зарево. Изглеждаше така, сякаш раят бе слязъл на земята.

След пет минути той се върна обратно в импровизираната колиба и побутна Сали. Тя се обърна и златото на косата й се разпиля. Като всички останали и тя спеше с дрехи.

— Какво става? — попита тя със сънен глас.

— Има нещо, което трябва да видиш.

— В момента спя.

— Наистина трябва да го видиш.

— Не трябва да правя нищо. Върви си.

— Сали, моля те, повярвай ми.

Мърморейки, тя спусна крака от хамака си и излезе навън. Спря и остана там без да казва нищо, просто стоеше и гледаше. Минутите минаваха.

— Господи — прошепна по едно време. — Никога не съм виждала нещо толкова красиво. Сякаш гледаш Ел Ей от трийсет хиляди стъпки височина.

Светлината хвърляше леки отблясъци по лицето й, очертавайки го ярко на фона на тъмнината. Дългата й коса се спускаше по раменете като каскада от светлина, само че сребърна, а не златна.

Тласнат от импулс, той взе ръката й. Тя не го отблъсна. Имаше нещо изумително еротично в това просто да държи ръката й.

— Том?

— Да?

— Защо толкова искаше да видя това?

— Ами… — започна той, — защото аз… — Той се поколеба. — Исках да споделя с теб гледката, това е всичко.

— Това е всичко? — Тя задържа погледа си върху него. Очите й изглеждаха необикновено блестящи — или може би това беше просто игра на светлината. Най-сетне тя каза: