Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 114

Той падна.

За части от секундата сякаш увисна във въздуха, след което беше погълнат от нещо черно и ледено. Усети силно дръпване, докато течението го сграбчваше, един ужасяващ прилив на безтегловност, последван от силен тътен. Замаха с ръце, борейки се да достигне повърхността, но беше загубил представа за „долу“ и „горе“. Изведнъж почувства как течението го запрати в подводен гъсталак от клони и дънери. Размаха още по-отчаяно ръце, останал без глътка въздух. Опита се да се изтласка, за да се освободи от капана, но дънерите бяха хлъзгави, а тежестта в гърдите — непоносима. Сякаш го бяха погребали жив. Пред очите му се стрелкаха светкавици, отвори уста, за да извика, но налягането сякаш щеше да взриви главата му. Той се изви, борейки се за кислород, като се опитваше да се измъкне от гнездото от клони, но беше изгубил всякаква ориентация. Отново се загърчи и заудря, но силите му бързо отслабваха. Ставаше все по-лек, безтегловен, пропадаше в нищото.

Внезапно някаква ръка го сграбчи за рамото и брутално го върна в действителността, като го теглеше през водата и грубо го влачеше по камъните. Усети, че лежи на земята, взирайки се в едно лице, което добре познаваше, и все пак му отне няколко секунди, преди да осъзнае, че това е Върнън.

— Том! — извика брат му. — Вижте, очите му са отворени. Том, кажи нещо! Мили Боже, не диша.

Изведнъж се появи Сали и той почувства силен натиск върху гърдите си. Всичко му изглеждаше като на забавен кадър. Върнън се надвеси над него. Правеха му сърдечен масаж и вдигнаха ръцете му нагоре. Силна кашлица го разтърси. Върнън го обърна на една страна. Том кашляше отново и отново, а главата му пулсираше от болка. Реалността се връщаше отмъстително.

Върнън преметна ръката му през рамото си и му помогна да седне.

— Какво стана?

— Този глупав твой брат, този Вернито, скочи подир теб в реката и те измъкна изпод дънерите. Не съм виждал по-голяма лудост в живота си.

— Наистина ли го направи?

Том се обърна и погледна Върнън. Беше подгизнал, имаше рана на челото. Водата и кръвта се смесваха и се стичаха по брадата му.

Том сграбчи брат си и се изправи. Главата му започна да се избистря и пулсиращата болка поутихна. Той погледна пенещата се вода, пълна с дънери и клони и отново се взря във Върнън.

Най-накрая разбра.

— Ти? — попита той невярващо.

Върнън сви рамене.

— Спасил си ми живота?

— Ти пък спаси моя — каза Върнън почти оправдателно. — Заради мен уби онази змия. А всичко, което направих аз, беше да скоча в реката.

Дон Алфонсо се намеси:

— В името на Дева Мария, още не мога да повярвам.

Том се разкашля отново.

— Е, братко, благодаря ти.

— Май днес Смъртта е разочарована — извика Дон Алфонсо, сочейки малката мокра и уплашена маймунка, която пълзеше по една скала край водата. — Дори mono chukuto измами Смъртта.

Разтрепераното маймунче се изкатери до джоба на Том и зае привичното си място, издавайки ядосани звуци.

— Не се оплаквай — каза Том. — Това стана заради теб.

Маймунката му отговори с нахално млясване по устните.

Покрай реката пътеката продължаваше отново нагоре и те потътриха крака. Тъмнината и студът се прокрадваха във въздуха. Том все още бе мокър до кости и започна да трепери.