Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 113

— Благодаря ти, Том.

Изведнъж рев на ягуар разцепи нощта. Една черна фигура се движеше срещу пламтящия фон на гората. Когато обърна едрата си глава към тях, те видяха слабите пламъчета на очите му, отразяващи милионите точици в две орбити като две малки галактики.

Том бавно избута Сали към купчината мъждеещи въглени. Наведе се и взе няколко съчки от земята, след което ги хвърли върху тях. Когато жълтите пламъци лумнаха нагоре, животното изчезна.

Малко по-късно Дон Алфонсо се присъедини към тях до огъня.

— Продължава да играе с храната си — промърмори старецът.

36.

Когато тръгваха на следващата сутрин, мъглата беше толкова плътна, че не се виждаше нищо на повече от десет стъпки. Изкачваха планината, следвайки неясните следи, оставени от животните. Стигнаха втория хребет и започнаха да се спускат. Долу под тях се чуваше бученето на водата. След известно време излязоха на стръмния бряг на реката, разпръсквайки по пътя си кръглите речни камъчета.

— Трябва да отсечем едно дърво — каза Дон Алфонсо. Той се огледа и откри едно по-тънко. — Режи тук — нареди той. Всички се присъединиха и след петнайсетина минути дървото падна, образувайки подобие на мост там, където реката се стесняваше до улей. Улеят завършваше в пенест вир, образуван от плуващите дървени трупи.

Дон Алфонсо отряза една близка фиданка. Само след няколко минути вече я бе окастрил и превърнал в прът, дълъг двайсетина стъпки. Той го подаде на Върнън.

— Пръв ти, Вернито.

— Защо аз?

— За да видим дали мостът е достатъчно здрав — каза Дон Алфонсо.

Върнън го погледна, а Дон Алфонсо се засмя и го потупа по рамото:

— Трябва да си събуеш обувките, Вернито. Неслучайно Господ ни е създал боси.

Върнън се събу, без да развързва връзките си, и преметна обущата си през рамо.

— Движи се бавно и спри, ако дънерът започне да се люлее.

Върнън стъпи на дървото, балансирайки с пръта като акробат, който се движи по въже. Белотата на стъпалата му се открояваше върху тъмнозеленото.

— Хлъзгаво е като лед.

— Бавно, бавно — припяваше тихо Дон Алфонсо.

Когато тръгна, дървото хлътна и се разклати. След няколко минути той беше вече от другата страна. Засили се и хвърли пръта през реката.

— Твой ред е — каза Дон Алфонсо и го подаде на Том.

Той го претегли на ръка и събу обувките си. Чувстваше се глупаво, като цирков изпълнител. Пристъпваше внимателно по студената хлъзгава кора, единият крак, после другият… Струваше му се, че всеки момент дървото ще се наклони и ще се разлюлее. Правеше една крачка напред, после спираше, и отново. Някъде по средата на пътя маймунчето, което до този момент спеше в огромния му джоб, извади глава и се огледа. Съзряло стремителния поток под тях, то нададе вик, измъкна се от джоба и се настани върху главата на Том. Той се сепна и единият край на пръта се наклони рязко надолу. В паниката си той го издигна рязко, направи няколко бързи стъпки, опитвайки се да запази равновесие, което доведе само до силно разлюляване на дървото.