Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 111
Дъглас Престън
— Просто се притесних, това е всичко. Не ми харесват звуците, които издава този ягуар. Той ни преследва.
— Ягуарите не преследват хора.
— Чу брат ми като разказваше какво се е случило на водача им.
— Да ти кажа честно, не го вярвам. — Тя се намръщи. — Но май е по-добре да се връщаме. Не ми се обикаля повече в тази мъгла.
Те се изкачиха обратно към мястото, където бяха оставили убитото животно. Месото го нямаше, виждаха се само разкъсани и окървавени палмови листа.
Сали се засмя:
— Това е правил — опитвал се е да те прогони, за да може да изяде вечерята ни.
Том усети, че пламва.
— Не ме е прогонил, тръгнах да те търся.
— Не се притеснявай — каза Сали. — И аз на твое място сигурно щях да избягам.
Том си отбеляза с раздразнение думата „сигурно“, но си замълча. Макар и с усилие, потисна хапливия отговор. Нямаше обаче намерение да й позволява повече да му се подиграва. Насочиха се към лагера по стъпките, които бяха оставили. Когато наближиха първата купчина камъни, ягуарът отново изръмжа, звукът се чу необичайно ясен и отчетлив в мъгливата гора. Сали спря и насочи оръжие. Стояха и чакаха. Дъждовните капки се събираха по листата, след което се търкулваха надолу, барабанейки.
— Сали, той не беше пред нас преди…
— Продължаваш да мислиш, че ни е преследвал?
— Да.
— Глупости. Нямаше да вдига такъв шум, ако е било така. И освен това, той току-що е ял. — Тя му отправи една самодоволна усмивка.
Те приближиха предпазливо към скалите. Бяха пусти, но с много тъмни дупки и цепнатини.
— Нека за по-сигурно да заобиколим тази грамада — предложи Том.
— Добре.
Те се заизкачваха нагоре. Дъждът се усилваше и мъглата се сгъсти. Том усети мокротата, която проникваше през единствения му слой дрехи. Спря. Отново бе дочул мек, шумолящ звук.
Сали се закова на място.
— Мини зад мен — каза й Том.
— Оръжието е в мен. Аз трябва да вървя отпред.
— Казах:
— За Бога, какво ти става? — погледна го тя, но все пак изпълни нареждането.
Той измъкна мачетето и направи няколко крачки напред. Навсякъде около тях се виждаха само дървета, някои от тях — изкривени, с ниски клони, покрити с мъх. Мъглата бе станала вече толкова гъста, че той не виждаше докъде стигат. Том си помисли, че сега се намираха срещу вятъра по отношение на ягуара. Той се навърташе наоколо и би могъл да ги надуши, дори и да не ги виждаше.
— Сали, просто
— Не, по-скоро е любопитен.
Том замръзна. На десет ярда пред тях стоеше ягуарът, внезапно изникнал в полезрението им. Беше стъпил на един клон над пътеката, по която се движеха и ги гледаше студено, мърдайки опашка. Беше величествен.
Сали не вдигна оръжието да стреля и Том можеше да я разбере. Беше невъзможно да си помислиш, че можеш да нараниш такова красиво животно.
След кратко колебание ягуарът с лекота се метна на друг клон и продължи по него, без да откъсва очи от тях. Мускулите му се очертаваха под златната козина с такава мекота, сякаш се лееше мед.
— Погледни колко е красив — произнесе беззвучно Сали.
