Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 110

Изстрелът се разнесе внезапно и животното изквича силно и се търкулна по гръб.

Сали се изправи, не можеше да потисне усмивката си.

— Добър изстрел — каза Том.

— Благодаря.

Том извади мачетето от ножницата и се приближи към животното.

— Ще продължа напред.

Той кимна и преобърна прасето с обувката си. Беше някакъв вид едър гризач, с жълти резци, заоблен и угоен, с гъста козина. Той извади мачетето и без капка удоволствие се приготви да свърши работата си. Разпори корема, извади вътрешностите, отряза лапите и главата и одра кожата. Разнесе се тежка миризма на кръв. Макар че беше гладен, вече не изпитваше никакво желание за ядене. Не беше от гнусливите — като ветеринарен беше виждал много кръв — но не обичаше да ловува, все пак работата му беше да спасява живот, а не да го прекратява, нали?

До ушите му достигна друг звук, този път беше силен рев. Той спря и се ослуша. Ревът беше последван от тиха кашлица. Беше трудно да определи откъде идва — може би някъде откъм склона, от скалите горе. Той подири с очи Сали и я видя на двайсетина ярда, под скалната стръмнина — строен силует, който се плъзгаше тихо в мъглата. След миг се изгуби.

Той разсече животното на четири парчета и се зае да увива всяко с палмови листа. Беше потискащо да се види колко малко бе всъщност месото. Помисли си, че направо не си бе заслужавало. Кой знае, може би Сали щеше да се върне с нещо по-голямо, например елен.

Тъкмо свършваше с опаковането на месото, когато до слуха му достигна друг звук — меко и нежно мъркане, толкова близо, че той се сепна. Изчака заслушан, цялото му тяло се напрегна. Внезапно смразяващ кръвта писък разсече гората и замря в гладното ръмжене. Той подскочи, грабна мачетето, опитвайки се да разбере посоката, от която идва, но по клоните на дърветата и по скалите не се виждаше нищо. Ягуарът се беше скрил.

Том погледна към склона, където бе изчезнала Сали. Не му се нравеше фактът, че ягуарът не беше избягал след изстрела. Той остави приготвените парчета месо и тръгна в посоката, в която бе видял да се стопява силуетът на Сали.

— Сали?

Ягуарът се чу отново и този път му се стори, чу звукът идва някъде отгоре. Инстинктивно клекна и протегна мачетето, но единственото, което успя да види бяха обраслите с мъх скали и изглеждащите напълно нематериални стволове на дървета.

— Сали? — извика той, вече по-силно. — Добре ли си?

Тишина.

Той хукна към склона, обхванат от паника.

— Сали!

Отговори му слаб глас:

— Тук съм, долу.

Той продължи да се спуска, разчиствайки с мачетето мокрите, жилави листа и клони, изпращайки порой от дребни камъчета надолу по стръмнината. Ситният дъжд се засилваше с всяка минута. До слуха му достигна сумтене, идваше зад него и приличаше съвсем на човешко. Животното го преследваше.

— Сали!

Сали изплува от мъглата, стиснала оръжието, смръщила лице.

— Заради твоите викове не успях да го уцеля.

Той се приближи към нея и прибра мачетето смутен.