Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 109

— Сали, ти и Том отивате на лов. Върнън, първо ще запалиш огъня, после ще направиш колиба. Пък аз ще си почина.

Той се протегна назад, пафкайки мързеливо, с полуотворени очи.

Сали преметна през рамото пушката и те тръгнаха по отъпканата от животните пътека.

— Нямах възможност да ти благодаря, че стреля в онзи войник — каза Том. — Това ни спаси живота. Наистина не ти липсва смелост.

— Ти си като Дон Алфонсо — изненадан си, че една жена може да борави с оръжие.

— Имах предвид нагласата ти, не стрелбата — но да, признавам си, наистина съм изненадан.

— Позволи ми да ти припомня, че живеем в двайсет и първи век и жените вършат изненадващи неща.

Том поклати глава.

— Всички в Ню Хейвън ли са толкова чепати?

Тя му хвърли един студен поглед.

— Ще ловуваме ли или няма? Дърдоренето ни ще прогони дивеча.

Том потисна следващия коментар и погледът му проследи гъвкавото й тяло. Не, тя не беше като Сара. Пряма, чепата, смела. Сара беше хитра, тя никога не казваше това, което наистина мисли, никога не казваше истината, беше любезна дори с хора, които не можеше да понася. Беше й много по-забавно да заблуждава.

Те продължиха, стъпките им потъваха тихо във влажните пролетни листа. Гората беше хладна и гъста. Между дърветата се виждаше река Макатури — сребърните й извивки се губеха в дъждовните гори далече долу.

Откъм обраслия с гори склон над тях се чу звук, подобен на кашлица. Приличаше на човешка кашлица, само че беше по-дълбока, по-гърлена.

— Прозвуча ми като котка — прошепна Сали.

— Котка, в смисъл ягуар?

— Да.

Те се движеха странишком през лианите, разгръщайки листата и папратите по пътя си. Планинските склонове бяха необичайно тихи. Дори птиците бяха спрели да чуруликат. От един дънер изпълзя малко гущерче.

— Тук е някак странно — каза Том. — Нереално.

— Това е мрачна гора — погледна го Сали. — Дъждовна гора над морското равнище. — Тя продължи напред, стиснала пушката. Том я последва.

До ушите им достигна същият звук: дълбок и тътнещ. Единственият звук в неестествено притихналата гора.

— Този път се чу по-отблизо — каза Том.

— Ягуарите се страхуват много повече от нас, отколкото ние от тях — успокои го Сали.

Тръгнаха нагоре по склона, осеян с огромни валчести камъни, промъквайки се между покритите с мъх скали и пред тях се изправи плътен сноп от бамбукови стъбла. Сали го заобиколи. Облаците вече бяха надвиснали ниско над тях и през дърветата се процеждаше ситна мъглица. Въздухът миришеше на влажен мъх. Гледката под тях чезнеше в млечна белота.

Сали спря и вдигна пушката, чакайки.

— Какво е това? — прошепна Том.

— Продължавай.

Том спря зад Сали. Мъглите се спускаха бързо, превръщайки дърветата в силуети. Ситните капчици всмукваха искрящото зелено от пейзажа и го променяха в унило синкавосиво.

— Нещо мръдна зад онези скали — прошепна тя.

Стояха неподвижно, приведени напред. Чуваха как дъждецът шумоли и се просмуква в дрехите им.

След десет дълги минути в скалния отвор се появи глава с две големи черни очи и едно животно, приличащо на голямо гвинейско прасе, започна да души наоколо.