Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 105

Том я погледна. Лицето й беше мръсно, дългата й руса коса — объркана, пушката висеше преметната през рамото й. Върху лицето й прочете всичко онова, което той самият чувстваше — шокът и изненадата от нападението, ужасът от смъртта на Пинго, страхът, че са загубили всичките провизии, предвидени за пътуването им. Тя кимна и се отправи към гората.

Дон Алфонсо се обърна към Том.

— А ние с теб ще строим колиба.

След около час мръкна. Седяха около огъня, ядяха последните парчета сварено месо от гризача, който Сали беше убила. Дон Алфонсо седна пред една купчина палмови листа близо до колибата и изплете от тях хамаци. Беше мълчалив, само от време на време даваше по някоя къса команда.

— Кои бяха онези войници? — попита Том.

Старецът се качи в хамака.

— Това са войниците, които пресичат реката с другия ти брат, Филип.

— Филип никога не би позволил да ни нападнат — поклати глава Върнън.

— Не — повтори Том. Усети, че сърцето му пропуска един такт. Сигурно е имало някакъв бунт в лодката на Филип, или пък се бе случило нещо друго. И ако беше наистина така, Филип бе в голяма опасност… ако вече не го бяха убили. Незнайният враг, по всяка вероятност, беше Хаузър. Той беше убил и онези двама полицаи в Санта Фе, той беше организирал залавянето им в Брус, както и последното нападение срещу тях.

— Въпросът е — намеси се Сали, — дали да продължаваме напред, или да се връщаме.

Том кимна.

— Би било самоубийство да продължим — каза Върнън. — Нямаме нищо — ни храна, ни дрехи, ни палатки, нито спални чували.

— Филип е пред нас — каза Том. — И е в беда. Освен това е очевидно, че точно Хаузър стои зад убийството на двамата полицаи в Санта Фе.

Настъпи тишина.

— Може би трябва да се върнем обратно, да се запасим с провизии и тогава да тръгнем след тях. В това състояние, в което сме, изобщо няма да можем да му помогнем, Том.

Том погледна Дон Алфонсо, който плетеше сръчно палмовите листа. От подчертано неутралното изражение, което старецът бе изобразил на лицето си, Том усети, че той има собствено мнение. Винаги изглеждаше така, когато не беше съгласен с нещо.

— Дон Алфонсо?

— Да?

— Вашето мнение?

Дон Алфонсо остави настрана хамака, който плетеше, и разтърка ръце. После погледна Том в очите.

— Нямам мнение. Вместо това мога да изложа един факт.

— Какъв?

— Зад нас е ужасно блато, в което с всеки изминал ден водата спада. Нямаме лодка. Ще отнеме най-малко седмица, докато си направим друга. Но същевременно не можем да останем цяла седмица на едно място, защото преследвачите ни ще ни открият, а майсторенето на едно кану предизвиква облаци пушек, които ще ни издадат. Така че трябва да продължаваме да се движим пеша през джунглата към Сиера Азул. Да се върнем назад значи да умрем. Това е, което исках да кажа.

34.

Маркъс Хаузър седна на един пън край огъня, стиснал пура „Чърчил“ между зъбите си, и се зае да разглобява винтовката „Щаер“. Не че се налагаше, но за Хаузър привичните, равномерни движения в това занимание бяха като един вид медитация. Оръжието беше изработено предимно от специална армирана пластмаса, което особено му допадаше. Той улови ръкохватката под цевта, с другата ръка издърпа ударника и, използвайки левия си палец, натисна цевния ограничител надолу. После завъртя цевта по посока на часовниковата стрелка и я изтегли напред. Едно меко изщракване — и тя се освободи с приятна лекота.