Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 104

Спряха на малко, тревясало сечище. Том и Върнън положиха Пинго на земята и Том се наведе да чуе пулса му. Пулс нямаше. Потърси раната. Беше ужасяваща. Куршумът бе улучил Пинго в гърба, между плешките, и бе излязъл с експлозивна сила от гръдния кош, оставяйки дванайсетсантиметрова дупка. Беше минал право през сърцето му. Учудващо беше, че бе живял повече от няколко секунди след рана като тази.

Том погледна нагоре към Кори. Изражението на индианеца беше абсолютно спокойно.

— Съжалявам.

Дон Алфонсо се обади:

— Не е време за съжаления. Трябва да тръгваме.

— И да оставим тялото тук?

— Кори ще стои с него.

— Но войниците със сигурност ще дойдат…

Дон Алфонсо го прекъсна:

— Да. И Кори ще направи, каквото е нужно. — Той се обърна към Сали: — Задръжте оръжието и амунициите. Няма да видим повече Кори. Хайде да тръгваме.

— Не можем да го оставим тук! — възрази Том.

Дон Алфонсо го стисна за раменете. Ръцете му бяха изненадващо силни, като стоманено менгеме. Той заговори спокойно, но настоятелно:

— Кори има недовършена работа с убийците на брат си.

— Без оръжие? — попита Сали, когато Кори извади от кожената си торба оръфана кутия с амуниции и й я подаде.

— Тихите стрели са по-ефикасни в джунглата. Ще успее да убие достатъчно от предателите, преди да умре с чест. Така е по нашему. Не ни се месете. — И без да погледне назад, Дон Алфонсо се обърна, разсече с мачетето си стената от лиани и хлътна в образуваната пролука. Те го последваха, опитваха се да не изостават от стареца, който се движеше напълно безшумно и със скоростта на прилеп. Том нямаше представа къде отиват. От часове се изкачваха и спускаха по дефилето, прегазиха няколко бързи потока, като от време на време се налагаше да разсичат пред себе си гъстите бамбукови стъбла и жилавите папрати. Под дрехите им пропълзяха мравки и започнаха да ги хапят. Няколко малки змии намериха смъртта си от мачетето на Дон Алфонсо. По едно време заваля, но дъждът не трая дълго. Скоро слънцето се показа и от дрехите им започнаха да се издигат струйки пара. Облаци от настървени насекоми ги следваха неуморно през целия път. Никой не говореше. Единственото, което можеха да направят, бе да се опитват да издържат.

Часове по-късно, когато светлината започна да угасва зад върховете на дърветата, Дон Алфонсо спря. Без да каже и дума той седна на един повален дънер, извади лулата си и я запали. Том гледаше как клечката се запалва и се запита още колко кибрит им остава. Бяха изгубили почти всичко, след като лодките се запалиха.

— А сега какво? — попита Върнън.

— Ще правим лагер — отвърна Дон Алфонсо. И той посочи с мачетето си. — Запали огън. Ей там!

Върнън се зае да събира клони, а Том му помагаше.

Дон Алфонсо посочи с мачетето си към Сали:

— Ти: отивай на лов! Може и да си жена, но стреляш като мъж и си смела като мъж.