Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 106

От време на време той поглеждаше към гората, където беше вързал с вериги Филип, но оттам не идваше и звук. Малко по-рано през деня беше чул рев на ягуар — рев на нетърпение и глад, и не му се искаше затворникът му да бъде изяден, най-малкото не и преди да е разбрал къде беше отишъл стария Макс. Той се пресегна и хвърли още няколко клона в огъня, за да отблъсне дебнещия наоколо хищник. От дясно на къмпинга река Макатури течеше с меки пляскащи и бълбукащи звуци. Беше красива нощ, подходяща за промяна, кадифеното небе бе обсипано със звезди, които се отразяваха като плахи танцуващи светлинки от повърхността на реката. Наближаваше два след полунощ, но Хаузър беше един от онези щастливци, които се задоволяваха с не повече от четири часа сън на нощ.

Хвърли още един пън в огъня, за да стане по-светло и изтегли затвора от леглото му. Ръката му помилва гладките парчета пластмаса и метал — едното топло, другото — студено, и усети как го изпълва наслада от миризмата на оръжейно масло и щракането на добре смазани механизми. Още няколко добре отработени движения и винтовката лежеше разглобена на шестте си основни части. Той ги вдигаше една по една, оглеждаше ги, почистваше ги, плъзгаше ръка по тях, после се зае да ги сглобява. Работеше бавно, дори замечтано: този път не го припираха нито тренировъчни лагери, нито новобранци.

До ушите му достигна далечен глух звук: воят на лодките, които се връщаха. Той спря и напрегна слух. Операцията беше приключила и хората му си идваха точно навреме. Хаузър беше доволен. Дори събраните от кол и въже хондураски войници не биха могли да прецакат една толкова проста операция.

Или пък биха могли? От тъмното тяло на реката бавно се материализира кануто с трима, вместо с пет войника и се плъзна до големия каменен блок, който служеше за кей. Огънят освети двама мъже, които скочиха бързо от лодката и се наведоха да помогнат на третия да излезе. Той вървеше сковано и Хаузър чу стенание. Трима… а беше изпратил пет.

Той съедини приклада с дулото по напречния срез, плъзна затвора обратно в леглото му и премести наляво лостчето за фиксиране на цевта, работейки по усет — очите му бяха приковани върху фигурите, които вървяха към огъня. Мъжете се движеха неуверено, плахо, единият от войниците подпираше ранения си колега. Една дълга стрела беше пронизала бедрото му, острият й метален връх стърчеше отпред, а отзад се подаваше краят с перото. Крачолът на панталона беше разкъсан и втвърден от засъхналата кръв.

Мъжете спряха, без да кажат нищо. Гледаха в земята. Хаузър чакаше. Ужасната му грешка — да повери на тези мъже изпълнението на най-простата от операциите — сега беше очевидна. Той се върна към сглобяването на оръжието си, завъртя цевта на мястото й, нагласи пълнителя и го плъзна в гнездото му с меко изщракване. И зачака — с винтовката, сложена напречно върху коленете, и с буца лед в сърцето.