Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 102

Дон Алфонсо отпи от кафето, очилата му отразяваха пламъците на огъня.

— Томасито, когато времето настъпи, ще научиш отговора не само на този въпрос, но и на много други.

— Защо изобщо тръгна на това пътуване?

— Беше предсказано.

— Това не е достатъчно добра причина.

Дон Алфонсо обърна лицето си към Том:

— Провидението не е причина. То е обяснение. Но за това няма да говорим повече.

Макатури беше най-широката от петте реки, които се вливаха в Лагуна Негра. Беше много по-плавателна от Патука, дълбока и чиста, без плитчини и скрити хлъзгави дънери. Когато запалиха двигателите и тръгнаха, слънцето се показваше над далечните възвишения, обагряйки ги в зеленикаво злато. Дон Алфонсо бе заел обичайното си място върху купчината с провизии, но настроението му беше много по-различно отпреди. Нямаше ги вече философските размишления за живота, разговорите за секса, недоволството от неблагодарните синове. Просто седеше и пушеше, втренчил напред неспокойните си очи.

Двете лодки продължиха по реката в тишина. Когато завиха, пътят им бе препречен от дълго, паднало напречно дърво. Явно бе паднало съвсем скоро, защото листата му още бяха зелени.

— Много странно — промърмори Дон Алфонсо. Той извика на Кори и те намалиха и изчакаха лодката на Пинго, която беше след тях да ги настигне. Върнън беше в средата, излегнат назад, беше подложил лицето си на слънцето. Помаха им, когато минаха.

Пинго насочи кануто към другия край на реката, където дървото беше по-тънко и можеха по-лесно да го разсекат.

Внезапно Дон Алфонсо сграбчи румпела и рязко го извъртя докрай надясно. Кануто кривна, вирна нос и заора във водата на косъм от преобръщането.

— Залегни! — извика той. — Долу!

В същия момент откъм гората се разнесе залп от автоматично оръжие.

Том се хвърли върху Сали и я притисна към дъното, докато откосът от куршуми разцепваше едната страна на лодката и ги обсипваше с дъжд от трески. Чуваше плясъка на куршумите във водата около тях и виковете на нападателите. Обърна се и видя Дон Алфонсо да се навежда на кърмата, стиснал с една ръка кормилния лост, насочвайки кануто към спасителния заслон на надвисналия бряг.

От лодката зад тях се разнесе ужасен вик. Бяха улучили някого.

Том легна върху Сали. Не виждаше нищо, освен водопада от русата й коса и надраскания фюзелаж отдолу. Писъкът от другата лодка продължаваше — нечовешки вой на ужас и болка. Том си помисли: „Това е Върнън. Простреляли са Върнън.“ Стрелбата продължаваше, но сега куршумите изглежда минаваха над главите им. Лодката одраска дъното, после още веднъж, и витлото удари о камък в плитчината.

Стрелбата и писъкът спряха едновременно. Бяха достигнали укрепения насип.

Дон Алфонсо се изправи бързо и погледна назад. Том го чу да вика нещо на езика на тауака, но отговор не последва.

Том се изправи предпазливо, вдигайки Сали. Върху бузите й, където се бяха забили дървените отломки, се виждаха кървави петна.

— Добре ли си?

Тя кимна мълчаливо.