Читать «Отново и отново» онлайн - страница 51

— Ето я вилата — каза Хъркимър и Сътън погледна натам, където сочеше той. Високо на назъбения хоризонт видя сгушена черна постройка и проблясваща самотна светлинка.

— Каква е тази светлина? — запита Ева. — Да не би да има някой тук?

Хъркимър поклати глава.

— Сигурно последния път, когато са си тръгвали, са забравили да угасят някоя лампа.

Вечнозелени храсти и брези, призрачни под светлината на звездите, растяха разпръснати тук-там, като групи войници, щурмуващи височината, където бе разположена вилата.

— Ето я и пътеката — рече Хъркимър.

Той тръгна пръв и те се заизкачваха, като Ева вървеше в средата, а Сътън последен. Пътеката бе стръмна и неравна, а звездната светлина — съвсем слаба, тъй като рядката атмосфера не я разсейваше достатъчно и звездите си оставаха мънички светли петънца, които нито светеха, нито блещукаха, а само стояха безразлично на небето като точки върху карта.

Вилата, както забеляза Сътън, изглежда, бе построена върху ниско плато и той бе сигурен, че то е дело на човешка ръка, защото едва ли някъде другаде сред този хаос от скали би се намерило равно местенце, надхвърлящо размерите на носна кърпичка.

Неуловимо движение на въздуха, толкова леко и слабо, че едва ли можеше да се нарече ветрец, прошумоля надолу по склона и вечнозелените храсти застенаха. Нещо побягна уплашено встрани от пътеката и се скри нагоре из скалите. Нейде отдалеч се разнесе писък, от който човек можеше да настръхне.

— Животно — спокойно обясни Хъркимър. Той спря и махна с ръка към стърчащите безформени скали. — Чудесно място за лов — рече той и добави: — При условие че не си счупиш някой крак.

Сътън погледна назад и за първи път осъзна, че това място е истинска дива пустош. Местността, ширнала се под тях, напомняше на замръзнал под звездите водовъртеж… огромни зинали черни бездни, над които се извисяваха мрачни, подобни на остри кули върхове.

При тази гледка Сътън потръпна.

— Да вървим — рече той.

Изкачиха последните стотина ярда и стигнаха изкуственото плато, после се спряха и се взряха в кошмарния пейзаж, при вида на който Сътън почувствува как самотата протяга студената си ръка и го сграбчва с ледените си пръсти. Защото тук витаеше такава пълна, безумна самота, каквато той никога не беше си представял. Това място бе отрицание на живота и на движението, то бе студеното, голо начало, когато няма не само живот, но и мисъл за живот. Тук всяко знаещо, мислещо, движещо се същество бе чуждо, като болест, като раково образувание върху тази пустош.

Нечии стъпки изпращяха зад тях и ги накараха да се обърнат.

От звездния сумрак се появи човек. Заговори им с приятен басов глас:

— Добър вечер — каза той, после помълча и добави, сякаш обясняваше: — Чухме, че каца кораб, и аз излязох да ви посрещна…

Гласът на Ева бе студен и малко сърдит.

— Изненадахте ни — каза тя. — Не очаквахме да срещнем някого тук.

Тонът на непознатия стана рязък.

— Надявам се, че не ни считате за бракониери. Приятели сме на мистър Бентън, а той ни каза да идваме тук, когато пожелаем.

— Мистър Бентън е мъртъв — осведоми го с леден глас Ева. — А този човек е новият собственик.